fund sliven

Switch to desktop Register Login

ЗАЕДНО да препрочетем „През чумавото” на Йовков

 

През 2019 г. фондация „Крайница” работи по проекта „По стъпките на Йовков в Жеравна”, финансиран по Дарителски кръг „За по-доброто бъдеще на Сливен“ на ОДФ-Сливен. Проектът бе във връзка със 140-годишнината от рождението на Йовков. Той бе свързан с изследване и запознаване на участниците с магическите герои на Йовков от „Старопланински легенди” и местата, на които са се случили събитията, описани в сборника, създаване на мост между различните поколения, изследване на красивия свят на Йовков и др. По проекта се проведоха литературни вечери с верижни четения в клубовете на пенсионерите, учредяване на клуб „Приятели на героите на Йовков”, изработване на бели лястовици с послания от разказите, Седмица на Йовков в Жеравна, телевизионни часове с героините на Йовков в училища в Сливен, конкурси за есе, стихотворение и рисунка, и др. През лятото деца поставиха табели с кратки текстове върху сградите, свързани със сборника.

Днес България и светът са изправени пред предизвикателството да оцелеят в битката с коварния коронавирус, покосил вече стотици хора. Свят, изпълнен със страх, описва и Йовков в разказа си „През чумавото”, част от сборника „Старопланински легенди”. Съпоставката между двете събития е неминуема, и тъжна.

Какъв ще бъде светът ни след края на пандемията? Ще успеем ли да се справим с всички изпитания и трудности, които съпътстват ежедневието ни? Къде ще намерим надеждата?

Ако искате да споделите с нашия екип своите впечатления, размисли и надежди, пишете ни на мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. .

Припомнете си част от разказа на Йовков „През чумавото”:

 

Чу се, че в долните села,... дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват. Тая страшна вест изплаши всички и, както ставаше и при друга напаст..., - мъжете се насъбраха на Черковното кафене, а жените по протките и се заловиха да тълкуват новината.

....

Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде... Но никое зло не иде само. През тия няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се привършваше и друга не по-малка опасност показваше вече страшното си лице - гладът… Но всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се мисли за най-главното - за хляба. Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драгана започна да се шепне по-често. Той беше човекът, който можеше да спаси селото... и не след много време четирма старци, избрани от цялото село, отиваха вече към къщата на хаджи Драгана. Отиваха да му кажат, че съдбата на селото е в неговите ръце.

Из пътя старците позабравиха за чумата и мислеха как ще влязат в къщата на хаджи Драгана... И когато старците стигнаха пред тежките, обковани с желязо порти на хаджи Драгановата къща и дядо Нейко, муфтарят, почука на мандалото,всички потопиха очи в земята. За голямо учудване, тоя път, щом казаха на хаджи Драгана кои са и защо идат, той на часа каза да ги пуснат.

Намериха хаджият горе в стаята, седнал по турски на минсофата... Отпреде му на червения килим беше сложен филджан с кафе... Изути по лапчуни, старците безшумно минаха и насядаха по възглавниците. Скъп беше на приказки хаджи Драган и направо ги попита какво ги носи при него.

... дядо Нейко започна да говори най-напред за чумата, за страха на селото, после за немотията и тъкмо щеше да започне да приказва за глада, влезе Тиха, дъщерята на хаджи Драгана. Тя донесе кафе за всички.

Отдъхнаха си старците, като видяха поне една весела душа в селото. Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, пак тъй дяволито си светеха, косите й бяха гладко прибрани на път, страните й пресни като праскова.

Поизкашля се дядо Нейко,... и пак почна думата си...

- Селото на тебе гледа, хаджи. Ти баща, ти майка...

В тая решителна минута старците наведоха очи и чакаха да чуят какво щеше да каже хаджи Драган. Изведнъж весел, гърлест смях екна в стаята: смееше се хаджи Драган. Старците учудено го гледаха...

- Та затуй ли сте дошли при мене? - гръмна дебелият му глас. - Ами че аз... Ха-ха-ха! Аз сватба ще захващам днес, а вий за умиране приказвате.

- Какво думаш, хаджи - рече дядо Нейко, - може ли?

- Защо да не може? Женя Тиха, ви казах. Останало ми е едно момиче, ще оженя и него.

…..

Старците трепнаха. Надеждата, която всеки таеше в себе си, се пробуди и те й повярваха.

- Право казва хаджият - казаха си те. - Не ще да е чума, страх ще е...

Не отстъпваше само дядо Нейко:

- А глада? Брашно няма вече у никого.

Хаджи Драган махна с чибука си.

        -Хамбарите ми са пълни. Има за цяло село. Ще дам на всички. Не ще им го дам току-тъй, ще ми го платят, когато имат, но ще им дам. А сватбата ще си направим...

А след обяд стана тъй, както беше казал хаджи Драган: сватбата започна... изведнъж се зачуха гайди, загърмяха тъпани. По протките и по мегданите се насъбраха жени.

... А в това време дядо Нейко слизаше от единия край на селото към другия. Защо хаджи Драган даваше дъщеря си на Люцкановия син, добър и имотен момък, а не чакал да се върне синът на Дочка вдовицата, гол като хурка - това не го занимаваше. Хаджи Драган знаеше какво прави. Важното за дяда Нейка беше, че хамбарите на хаджи Драгана се отварят за селото и каквото и да става, глад няма да има...

......

Когато дядо Нейко се върна у хаджи Драганови, на двора под асмата,..играеше голямо хоро. Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани. Нямаше врагове вече хаджи Драган, в двора му беше се събрало цяло село...

Така вървя тая небивала сватба цяла неделя. Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се един други, играеха до премаляване.

…………

Дворът на хаджи Драгана беше пълен с хора. Чакаха да изведат булката. Но тъкмо в това време се случи нещо,..: откъм север, над кориите, се показаха орли. Гледаха ги всички. Много орли. Опънали широки криле и сякаш не хвърчат, а се плъзгат, като че ги носи вятър…...

- Какво сте се зазяпали? - екна силният глас на хаджи Драгана. - Я свирете! - викна той на слисаните гайдарджии. - Чорбаджийско хоро искам. Тежко. Хайде, захващайте.

И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите. И хорото се залюля от единия край на двора до другия. Сам хаджи Драган го водеше, на две глави по-висок от другите.

………..

Върху черните коси на Тиха сложиха червено було и пръстите на момичетата бързо започнаха да го диплят, да го редят.

Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха... дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си. Трябваше хаджи Драган пак да се намеси и сватбата тръгна към черквата.

 

Нищо не се случи из пътя, освен конника, когото видяха да влиза от другия край на селото. Тоя човек препускаше с всичките сили на коня си, кой можеше да бъде той, какво носеше?

Черквата се изпълни с народ... Започна се венчаването. Отведнъж откъм вратата се зачу шум. "Не сте ли го видели?" - викаше женски глас и в настъпилата тишина познаха гласа на Дочка вдовицата.

- Ей сега си дойде - говореше тя на най-близките до нея. - Скочи от коня си и щом му казах, право към черквата... Тук тряба да е дошел.

- Дошел? Кой дошел? - плахо попита някой.

- Аааа! Дошла, чумата дошла! - писна женски глас навътре.

И както беше гъсто насъбрано, множеството се поклати, готово да бяга.

- Стойте бе, хора! - завикаха някои мъже. - Нищо няма, нищо!

Поуспокоиха се и се повърнаха. Но отпред, пред олтара на черквата, остана празно. И ето, на това място се появи мъж, млад, но почернял, прашен... Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна.

- Чумав! - извика някой. - Бягайте!

Всички се юрнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.

- Ах, боже, какво да правя - викаше тя, - син ми е, а е чумав! Ах, боже!

Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после.. избяга и тя.

Тогава Тиха тръгна към чумавия - Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.

 

Share

“Настоящият сайт стана възможен благодарение на помощта на Фондация “Работилница за граждански инициативи” по програма „Развитие на обществените фондации в България”. Изразените тук становища са на авторa и не отразяват непременно мнението на ФРГИ.”
Изграден от Abstract-Design.com

Top Desktop version