fund sliven

Switch to desktop Register Login

Продължава разходката ни в света на хайдутите

Продължава инициативата „В славните хайдушки времена“. През месеца ви запознаваме с текстове от книгата „Светът на войводата“, със съставители Дора Куршумова и Николай Бъчваров. Тя е посветена на войводите, хайдушките чети и тежкия им живот в името на свободата. Подходяща е както за деца, така и за възрастни, които искат да научат всичко за хайдушкия живот. Всички малки художници могат да оцветят черно-бялата рисунка, която публикуваме, и да я изпратят на мейла на ОДФ-Сливен: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. .

Вече ви разказахме за войводата в хайдушката чета и неговите отговорности, клетвата на войводата и интересни факти за хайдушката дружина, за знамето на дружината и главните помощници на войводата, за хайдушкия закон, хайдушката клетва и справедливия войвода, характера на хайдутина, обученията на хайдутите. Днес ви разказваме за тактическите умения и хитрости при битки с поробителите.

ТАКТИЧЕСКИ УМЕНИЯ И ХИТРОСТИ ПРИ БИТКИ С ПОРОБИТЕЛИТЕ

- войводата трябва да пази дружината си от маловажни и ненужни сражения, за да пази силите на бойците. При всяка битка има жертви и ранени. Предпазливо трябва да избира подходящо място за сражение, и когато е сигурен в надмощието на хайдушката дружина, да я води на бой;

 

- бойците също трябва да пазят войводата си, тъй като, ако падне в битката, остават без човек, който ръководи действията им.

Хайдутите извършвали смели нападения срещу потисниците на народа - спахии, бейове и паши. Нападали и разгромявали турски разбойнически шайки и водели неравна борба с турските потери. Налагало им се да действат срещу многократно превъзхождащ ги противник. По тази причина в основата на хайдушката тактика е залегнал стремежът да бъде изненадан врагът, а дружината – предпазена от внезапно вражеско нападение. Бойните действия на хайдушката дружина били предварително обмисляни. Предпазливо бил изготвян план за действие. Нападението над враговете било предхождано от грижливо разузнаване. Сведения за интересуващите ги обстоятелства хайдутите получавали от своите ятаци. Самата дружина също организирала собствено разузнаване. Войводата изпращал преоблечени хайдути като мечкари, кошничари, просяци и дори вражалци за събиране на необходимите сведения. Придвижването на дружината към набелязания обект се извършвало при пълни мерки за сигурност. В нощните си преходи хайдутите избягвали съмнителните места и оживените пътища. През деня войводата разполагал дружината на закрити, удобни за отбрана места, но с възможности за добра видимост на стражите.

Чакър войвода се славел с умението си да ръководи добре действията на своята дружина. В една от устроените от него засади, след като предварително бил добре проучил местността, разделил дружината си на две и организирал завардване на двата изхода на селото. В района на моста, който се намирал на южния край на селото, той поставил група от 24 души, под негова лична команда. Мостът бил заприщен с дървета. На другия край на селото също били устроени препятствия. Там Чакър войвода оставил 16 хайдути, начело с заместника му Мите Дикята. И на двете групи била указана „лозинка” - парола в две части, тайна дума и отговор: „Мама” и „Аман, качанъз”. Чакър войвода взел със себе си 14 души от основната група при моста, влезли в селото и стигнали до селския мегдан. Тогава запалили няколко купи сено, започнали да стрелят с пушките и завикали: ”Аман, качанъз” /Олеле, бягайте!/. След тези викове хайдутите се оттеглили в двата края на селото. Всичко това се случило през нощта. Изплашените турски войници, стреснати в съня си, изскочили от къщите на селото, полуоблечени. Някои от тях, в суматохата, не се разпознали и се самоизбили. Побягнали към двата изхода на селото, но попаднали на устроените от Чакър войвода засади и били избити от хайдутите. Други се издавили в реката. Малцина били спасените.

Хайдутите много често устройвали засади. Те отлично познавали гористите местности. Организирали засадите на закрити и удобни за внезапно нападение места, като дефилета и гъсти гори, под личното ръководство на войводата. Той разпределял бойците на групи и указвал местата, на които да изчакат командите му. Понякога хайдутите били маскирани. Така дочаквали противника, докато стигне на близко разстояние, и след това по сигнал от войводата по него бил откриван внезапен огън. Стремежът на хайдутите бил още в началото на боя да бъде поразен вражеският командир, за да предизвика паника в лишените от инициатива потеряджии.

Ето описанието на хайдушка засада, което е оставено от Панайот Хитов: ”Дойдохме в Търновско и спряхме между Елена и Беброво. Трябваше да вардим пътя, който води из Беброво в Сливен. Наредихме и стража, но в този същи ден дойде един от нашите хора и ни обади, че из Сливен иде против нас голяма потеря. Войводата ни заповяда да се наредим, да се приготвим и ние тутакси изпълнихме волята му. От първото наше нападение паднаха двама убити и двама ранени. Аз гледах да ударя предводителя им и успях. Неприятелите се разбягаха и така победата стана наша...”

Хайдутите успявали да изненадат противника си с бързите премествания на местонамирането си. Дружините извършвали удивителни по своето напрежение и продължителност преходи и внезапно се появявали там, където врагът най-малко ги очаквал. Появата на хайдутите в твърде отдалечени една от друга местности създавали впечатление у турците, че вместо една действат няколко хайдушки дружини. Хайдутите вземали мерки самите те да не бъдат изненадани от турците. При разполагане на почивка войводата избирал закрити места, които предлагали удобства за кръгова отбрана и възможности за скрито изтегляне. Ако мястото било равно, според Хитовите „Правила на хайдушките чети”, хайдутите били длъжни да си изкопават предварително гнезда, а непосредствено преди позицията да издълбаят добре замаскирани дупки, които представлявали препятствие за неприятелските конници. При разполагане на почивка в гора се избирало място, близо до края на гората, за да се осигури добър обзор и обстрел на дружината. Когато се случело хайдушката дружина да бъде обкръжена, се водел бой със стремеж да бъде дочакана нощта и под прикритието на тъмнината да се извърши пробив в неприятелския кордон.

Филип Тотьо, заедно с хайдушката си дружина, състояща се от 7 души, бил ограден ненадейно в село Кортен, в къщата на Стоян Киреза. Нападателите били около 300 души и въпреки това, хайдутите не изгубили присъствие на духа. Те заели позиция по прозорците и вратите, допуснали неприятелите на 40-50 крачки и внезапно открили огън по турците, които вече ги смятали за избити. Така заптиетата понесли големи загуби. Един от турците успял да се промъкне незабелязано и подпалил покрива на къщата. Невъзможно било по-нататъшното оставане на хайдутите в къщата. Филип Тотьо увил дрехата си около един прът и го показал навън. Турците мигом изгърмели пушките си по него, но, докато презаредят оръжията си, хората на Филип Тотьо избягали в близкия дол.

Друг път Филип Тотьо спасил себе си и другарите от потеря, която успяла да го заварди. Потерята узнала, че Тотьо се промъкнал в дома си и го обиколила отвред на колело. „Всичките държаха пушките си насочени към прозорците и вратата, която почнаха да блъскат и да натискат. Потерята пазеше, а Тотьо не излизаше.

Щом видя, че потерята го загради отпред, Тотьо виждаше през прозореца, че всичките бяха втренчили очите си към вратите и прозорците. Светна му смела мисъл. Той се качи на тавана, отиде край комина и каза на двамата си другари: „Подире ми като котките, полека!”, веднага повдигна една плоча на покрива, която бутна и отвори една дупка, през която подаде главата си, разгледа и не видя никого да гледа над къщата. Бърже излезе през тази дупка на покрива и легна над комина. Същото направиха и другарите му. „Сега добре се стегнете за скачане!”, нареди Тотьо. - Със скачането ще гръмне всеки от вас над главите на турците и ще върви подире ми”. След тези думи Тотьо пропълзя като котка по плочите и с пушката си в едната и пищова в другата ръка той се хвърли от покрива и с падането си изгърмя над главите на турците. Същото сториха и другарите му и със скачането си те се изгубиха в долчината и изчезнаха в гората.”

Многобройни примери има в използването на хитрости от хайдутите. Голяма смелост и съобразителност проявил Видул войвода през 1803 г. Турски шайки нападнали вакъфското село Арапово, намиращо се близо до Карлово. Известен от една смела мома за нападението, Видул войвода повел конната си дружина към селото. Тридесетте смели мъже нападнали още същата нощ турските шайки и ги разгромили. Карловският мюдюрин събрал заптиета и организирал потеря, за да застигне и разгроми Видуловата дружина. По пътя за Калофер към потерята се присъединил самият Видул войвода, представен като Кюсе Абдил ага, търговец на овни, заедно с охраната си, наброяваща 20 души. Търговецът богато почерпил заптиетата, начело с техния главатар, в една от калоферските кръчми. По време на угощението потерята получила съобщение, че Видул войвода се кани да премине близо до Ново село и да се установи там. Заптиетата се устремили към указаното място, а Кюсе Абдил ага останал в Калофер да купува луканка и козя пастърма. Привечер, близо до Ново село, потерята попаднала на засада и била разбита. Така Видул войвода, престорен на турски търговец, успял да притъпи бдителността на заптиетата. Слухът за движението на хайдушката дружина бил пуснат от неговите хора, за да се насочи потерята към предварително устроената засада.

Пак Видул войвода станал известен с устроеното нощно кукерско нападение над спрелите за почивка заптиета през 1796 г., близо до село Отец Паисиево. Хайдутите, освен маскировката, държали в ръцете си дълги пръти, напоени с катран и запалени, които хвърляли по уплашените неприятели. Това хитро нападение дало по-късно повод на поробения народ да сътвори своеобразен начин за отмъщение. По времето, в което кукери играели по селата, освен тях се подвизавали ”куковенгери”, които, превъплътени по този начин, си отмъщавали на поробителите и често убивали по някой душманин. През дните, в които се играели кукерските игри, турците се боели да ходят по улиците и се криели по домовете си.

През 1806 г. дружината на хайдут Велко обкръжила кулата, в която Осман бей, заедно с хората си, упорито се съпротивлявал. Тогава хайдут Велко напълнил със слама и сено празни бъчви, наредил ги около кулата и в един ветровит ден ги запалил. Застрашен от задушаване, беят бил принуден да се предаде.

През лятото на 1857 г. потеря от 700 души обкръжила дружината на Ангел войвода. Войводата наредил хайдутите да оставят калпаците си по камъните и през нощта, незабелязано от враговете, успял да измъкне хората си от обкръжението. Едва на сутринта турците разбрали измамата, но дружината била вече вън от опасност.

При организиране на действията си, освен маскировка, хайдутите използвали тайни знаци - почуквания и пароли за пропуск, наречени „лозинки”. Лозинката била съставена от две части – тайна дума-въпрос и отговор. При организиране на момци за преминаване в България, Филип Тотьо използвал лозинка: с първа част „Ти ли си, бе арап?”. Определеното място, на които се очаквали борците за свобода, било трите черници в източния край на село Зимнич. Довереният човек на Тотьо, след като чуел първата част на лозинката, трябвало за отговори ”Аз съм”, и да ги поведе след себе си. Освен тези методи, имало уговорени сигнали – два пъти писък на дрозд означавал, че хайдутите са предупредени и трябва да са нащрек, писъкът на лисица означавал, че опасността е голяма и юнаците трябва да се отдръпнат и да изчакат опасността да премине. Владеели звуци, които издавали различни птици, както и ревове на горски животни. Понякога използвали бяла и червена кърпа като сигнал.

Принципите на хайдушката тактика по-късно станали основа за четническата тактика. Богатият многовековен опит, натрупан от хайдутите в борбата с потисниците, бил широко използван от народните чети, доразвит и издигнат на ново, по-високо стъпало. Правилата на Панайот Хитов, плод на неговия богат опит като хайдутин, с пълна сила важели и за четническата тактика. В бойната тактика на четите била залегнала основната идея на Раковски – четите да действат предимно в планинска местност, на хайдушки начала. Най-важното предимство за четите в действията им в планината било, че там численото превъзходство на противника и въоръжението му нямали решаващо значение. В планинските райони възможностите за използване на конница и артилерия от страна на противника, с каквито четниците не разполагали, били крайно ограничени. В планинска местност четите били много по-маневрени от противниците, които били свързани с пътищата и населените места. Най-голямото предимство на планинските райони било, че там живеело предимно българско население, което подпомагало действията на четите. И най-накрая, но не на последно място, планинските местности осигурявали възможност да действат решително, бързо, скрито и с изненада.

Също както при хайдушките дружини, застояването на четата продължително време на едно място било равносилно на смърт за нея и се случвало много рядко, когато задачата го налагала и опасността от противниково нападение била незначителна. Четите непрекъснато сменяли местонахождението си с бързи преходи. По този начин успявали да изненадат противника и да избегнат преследване. През 1867 г. четата на Филип Тотьо за една нощ прехвърлила Балкана, без почивка, и така изминала разстояние от 75 км.

Четите обикновено се разполагали за кръгова отбрана, тъй като малкият им състав давал възможност на противника да ги обкръжава. Характерни примери за организация и водене на отбраната са оставени от Хаджидимитровата чета. Тя се приспособявала умело към местността, като използвала за укритие дървета и камъни. При необходимост четниците прибягвали до изкопаване на окопи. При боя във Вишеград Стефан Караджа с малка група четници провел на два пъти успешна контраатака, когато противникът се вклинявал в позицията на четата. Няколко четника излезли пред позицията и запалили кръстците, за да не може противникът, прикрит зад тях, да копае окопи и да си подготвя изходна позиция за атака.

Четите преминавали при нужда и към настъпление. Настъплението се провеждало с огън от последователни позиции и завършвало с ръкопашен бой с хладно оръжие: саби, ятагани и тесяци.

Четите прибягвали много често до устройването на засади. Те умеели добре да се маскират, да не издават с нищо присъствието си и хладнокръвно да изчакват противника до приближаване на разстояние, при които унищожаването му било сигурно. Засадите се устройвали във форма на подкова в тесни клисури и гористи места.

Разнообразните военни хитрости, както при хайдушките дружини, също давали добри резултати. Голям майстор в това отношение бил Филип Тотьо: „Местността беше беше природно укрепена и само на едно място можеше да се излезе при нас, тъй щото 100 души въоръжени биха могли да противостоят на 2000 души и с камъни би ги избили отгоре. Нарочно стояхме горе на тази височина да ни видят турците и те наистина видяха ни и се разшаваха. Веднага затръбиха в тревата и войската тръгна към нас на бой, като мина долу край реката под канарата, за да се качи при нас. Наоколо ни горе имаше големи камъни, от които поръчах да наредят четири тъкмо над урвата, из която идеше пътеката, по която трябваше да додат турците. След малко войската се зададе отдолу. Напред вървеше бинбашията, спря се и почна да гледа с бинокъла си. Той викна на войската, която почна да се катери по-скоро. Когато дойдоха турците на желаното място и се чудеха защо ние не отваряме огън върху им, бързо бутнахме четиритях големи камъни и гората затрепери и заехтя. Камъните взеха разни посоки в ужасния си стремеж надолу и при всеки удар пръскаха парчета, които летяха по-страшни от бомбите на топовете. Глухо и страшно ручение се чу надолу, смесено с человечески писъци и викове.”

Разузнаването при четническата тактика също било на необходимото ниво. Четите непрекъснато събирали сведения от местното население за числеността и състава на потерите, пътищата и удобните за отбрана местности. При преминаване през непознати местности си служели с водачи от местното българско население.

Преходите били извършвани от четите предимно през нощта, както и при хайдутите.

Четниците, също като хайдутите, умеели да се ориентират по звездите. Движели се вън от пътищата и избягвали населени места. Умело имитирали звуци, издавани от животни, които им служели за опознаване. Стражите, които пращали във всички посоки, зорко бдели за наближаваща опасност. Понякога наблюдателите били прикривани в короните на високи дървета. Командването на четите се извършвало с глас и сигнален рог. Първото откриване на огън ставало задължително по заповед на войводата. Той следвал развитието на боя, непосредствено участвал в него и ръководел действията.

Ето напътствията на Стоил войвода, преди потегляне на четата от Кушбунар: „Момчета! От вас мнозина не са ходили на бой и не знаят да се пазят. Сега слушайте! Като видите, че наближава потеря или други, ако има напреде ви: дърво, камък, долче или могила, свийте се да се навеждате и оттам се прицелвайте. Ако мястото е равно, залегнете по земята, прицелвайте се и припълзявайте, после пак се прицелвайте! Не се страхувайте, защото човек, колкото повече се страхува, повече забравя и се обърква. Ако отстъпваме, щом се прицелите, отскачайте зад друго дърво и гледайте да сте раздалечени един от друг, но не прекалено много, за да не се загубите от дружината. Ако чуете, команда ”Удряйте”, всички заедно тичайте и нападайте. Ако чуете команда ”Назад”, отдръпвайте се, на която страна ви кажат. Не стреляйте напразно, без да сте се прицелили добре! Ако някой падне и се нарани, не се плашете и окото ви да не мига! Рани ли се някой, викайте за мехлем, да се върже раната и колкото повече ви боли, толкова по-люто се включвайте в боя, тогаз болката по-слабо се усеща! От някое място даже месо да се откъсне, считайте, че от дрехата ви се е откъснал парцал. Болката, колкото по не я окайваш, тогаз по не боли! Глас да не се чува да викате на другарите си, ами като вълци надушвайте следата на противника и не се разделяйте, и не се загубвайте! Все като рой подир знамето да пристъпвате!”

....................................

 

Инициативата „В славните хайдушки времена“ е по основната програма на фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен“. Фондът осъществява своята дейност с подкрепата на фондация „Работилница за граждански инициативи”, с финансовата подкрепа на фондация „Чарлз Стюарт Мот“.

Share

“Настоящият сайт стана възможен благодарение на помощта на Фондация “Работилница за граждански инициативи” по програма „Развитие на обществените фондации в България”. Изразените тук становища са на авторa и не отразяват непременно мнението на ФРГИ.”
Изграден от Abstract-Design.com

Top Desktop version