Д-р Симеон Табаков за Индже войвода

Публикувано на: юли 7, 2021
  Версията на Борис Ангелушев за портрет на Инджето

 

Мили приятели, ето и обещаната от нас извадка от том II на „Опит за история на град Сливен“ за личността на Индже войвода. Над извадката работи Петър Петров, а ние ви напомняме, че вече можете да притежавате дългоочаквания преиздаден втори том от скъпата за сърцето на всеки сливналия трилогия на д-р Симеон Табаков.

 

ИНДЖЕ ВОЙВОДА

Според повечето автори Индже войвода е от Сливен, а по-красноречиво говорят твърденията на самите стари сливенци[1]. Иречек, като пише, че Индже войвода е от Сливен, добавя, както „според други той бил от Попово при Бакаджика“[2]. Върху всичката тая заплетеност е и версията, че той е от с. Бакъджик, защото там на планината имало тъй наречени Индже войводови кладенци. Ако това е достатъчен аргумент, нейковци или жеравненци биха казали, че от техните села е родом Хаджи Димитър, защото помежду им има местност, наречена Хаджи-Димитров кладенец. Бакъджиците, дето са и седемте кладенеца на Инджето, са били главният стан на неговата дружина. Както ще се види, там е получил Индже войвода известието за водените при него хванати роби, петима султани. Те са били докарани от Кара Колю и Моню войвода, за да бъдат наказани заради роднината им Юмер Драза, караевренски деребей. Посекли ги в Саранлъ Еникьой. Още оттук се види, че главната квартира на Инджето са били Бакъджиците, но той не е бил оттам родом.

Раковски, който е бил съвременник на стари войводи и е идвал в Сливен още преди средата на миналия век, изрично пише, че Индже войвода „по свидетелству на някои си старци, кои го повнѭят„, е родом от Сливен. По разказа на тия старци същият Раковски пише, че Инджето е бил „висок, хубавец и юначен“[3].

Причината за излизането на Инджето по Балкана е аналогична и за много други войводи. Но че това не са били кърджалиите, се вижда от факта, че той още преди да се съедини с тях, е боравил в Балкана със 70 души дружина.

Ще се е родил къде 1755-1760 г., тъй като вече около 1790 г. той е бил с кърджалиите. Кварталът, дето се е родил, ще е по-скоро Клуцохор, отколкото Ново село, още повече че се е женил за клуцохорчанка, и то попска дъщеря. Това се потвърдява от думите на много стари сливенци. Баба Господинца, която умря близо на стогодишна възраст, изрично твърдеше, че Инджето е от Клуцохор, а жена му от попската там махала. Види се, това е накарало някои да мислят, че той бил родом от с. Попово! В онова време поповете са се почитали повече и от чорбаджиите, а за да се оженел човек за попска дъщеря, той трябвало да бъде не само богат, но и от ‘сой’ (добър род).

За родителите на Инджето нищо не се знае, но вероятно бил заможен син. На всеки случай оженването му е станало, преди да излезе по Балкана, за което ще се е каел, защото, както се видя от народната песен, той съветва байрактаря си да не се жени: „пушка да му е булката, сабята – зълва, пищовите – девери, гарваните – сватбари“ и т. н.

Както и да е, Инджето останал верен на жена си, защото в кърджалийските му походи тя е яздела на кон, рамо до рамо с него. За това твърди и самият Каниц: „Sein Weib, eine Popentochter aus der Stadt, begleitete ihn zu Pferde.“[4] Такива жени не са били рядкост в Сливен и са се наричали мъжки синовици или по-вулгарно: мъжки Драгани.

Инджето не е оставил потомство, защото хайдутуването му по разни краища не му е позволявало това. Разправя се, „че когато му се намерило дете, вероятно женско, той го подхвърлил във въздуха и с думите ‘хайдутин чедо не храни’ разсякъл го със сабята си.“[5]

Кръщелното име на Инджето е било Стоян. Вече като глава на 70 души дружина той се е славел с името Стоян войвода, а прякорът Индже ще му е даден от кърджалиите. С него той се зачува от 1802 г., когато след обсадата на Каргона (Ямбол) от Кара Феиз и след проектираното въстание в Югоизточна България начело с Инджето, за което той всячески се мъчил да се раздели от Кара Феиз, последният, като узнава това, скланя Инджето на примиряване и му признава титлата войвода на всички български кърджалии. На това се съгласил и Емин ага от Хасковско, от което време Стоян войвода, или Индже Стоян, става Индже войвода.[6]

Инджето е бил прочут още преди да се съедини с кърджалиите. По думите на споменатата баба Господинца той ходел по цяла България и „децата варанджак (даже) го познавали“. „Таквиз хора, забелязваше тя, днес не се раждат.“ Доде върлувал из сливенските балкани, слизал е преоблечен в самия Сливен. Така, пеело се песен за гуляя му в Селишкия боаз с още двама сливенски войводи. Баба Господинца, която вече беше сляпа на умиране, не можа да ни каже цялата песен. Запомнила е само следните редове:

Три дня и три нощи са пили,

трийси агънца изели,

на Сливен през средата минали

и никой не ги угадял.

По-нататък се разправяло как минали те през самия град посред „бял ден“ и кой подир кого е вървял. От войводите, които били с него, посочва се Сяро Барутчията. Както ще се види по-долу, тоя Сяро е също сливенец, с прякор Барутчий, защото е правел барут за Сливенското въстание през 1821 г., когато е бил хванат и обесен.

Когато Инджето се съединил с кърджалиите, той е разполагал вече с 500 конници, все българи и най-добре въоръжени.[7] Това е било около 1790 г. Оттук нататък до началото на XIX век името му е свързано с род кърджалийски походи и разбойничества. Между кърджалийските му другари, повечето от тях потурчени българи, най-виден е Кара Феиз от Брезник.[8]

В конницата на Инджето е имало много сливенци и българи от сливенските села. Вероятно в нея ще е бил и сливенецът Конда, за когото ще се говори по-долу. Главният му байрактар е бил Кара Колю, родом от с. Омарчево (Новозагорско), а според думите на дядо Нойко от Сливен вторият му байрактар бил също от Сливен, от квартала Ново село.[9]

Заедно с кърджалийските водители Инджето е боравил не само в Югоизточна България, но и в цяла Южна, дори в Софийско. Песни за него се пеят по всички краища на България.[10] Подвизите на Кара Феиз са били чисто разбойнически, тогаз когато в тия на Инджето не е липсвало съзнанието на поробен българин. Това обаче се отнася, както ще се види, за епохата след 1800 г., когато Инджето от кърджалийски водител става такъв на българските войводи по Югоизточна България и участвува в плана за повдигането на населението по тоя край срещу султана. Дотогаз името му е свързано с нападането на Котел и изгарянето на Жеравна. Както загатнахме и по-рано, Раково е разсипано доволно в по-предни години и вероятно доразсипано от кърджалиите около 1793 г. Котел е бил нападнат от него през самата 1793 г., когато там се славел прочутият Божил чорбаджи. Градецът е бил бранен от тамошните харбалии, а предмет на нападението е било чорбаджийското злато.[11]

През 1799 г. Инджето напада богатия Калофер с триста души конници. Предварително праща ‘хабер’ на чорбаджиите да му дадат „три феса алтъни“ и ако не, той сам ще иде в Калофер да ги вземе. Калоферци не повярвали, че Инджето ще се реши да влезе в града сред зима в дебелия сняг, и отказали. Догде се съмнало, той се смъкнал от Ново село през Марагидик срещу Коледа и влиза в Калофер, за да го обърне на пепел. Същото се повторило и в 1804 г.[12]

Не се знае дали Инджето е участвувал в голямото кърджалийско отделение, разбито при Стара река над Демиркапия от „котленци, жеравненци и други“.[13]

Кърджалийският апогей е бил към края на XVIII век. До това време Кара Феиз и Инджето често се чуват в Югоизточна България. Тоя български кът е бил почти в междуцарствено положение, а истински негови господари са били не затвърденият в Илдъза султан, санджакските аяни или татарските султани по селата, а хайдутите, войводите по горите и планините и кърджалиите по полетата, ‘къровете’.[14]

За края на Индже войвода има разни и противоречиви данни, въз основа на един английски източник ние ще напираме върху обстоятелството, че той не си е сложил костите в България.

Най-разпространено е преданието, че Инджето пада в с. Урум Еникьой, между Айтос и Бургас. Според него веднъж, срещу Св. Троица, той свикал дружината си и казал: „Който се надява на ятагана си, нека дойде с мене на обир в Урум Еникьой.“ Тук бил и Кара Феиз и уж го посъветвал да не отива там, защото празникът е голям и можело да се случи „нещо“. Инджето не послушал и с думите, „че толкоз години ходел по хайдутлук и нищо не му станало, та сега ли“, тръгва, заобикаля черквата на селото, дето се събрали селяните, и ударва на грабеж. Налита на едно свинарче в един двор и му поисква пушката, но то отказало. Инджето тръгва да го гони, но свинарчето се изпревъртва и изпразва пушката си отгоре му. Инджето пада от коня, а другарите му застигат свинарчето, за да го убият, но за тяхна изненада Инджето в смъртоносния час заповядва да му го докарат и с думите: „Много майки съм разплакал, но и ти моята разплака“, дал му 500 гроша, „за да си върви със здраве“, и издъхнал. Погребали го в едно ближно село. Войводството над дружината му поел Кара Колю, който я разделил на три: 70, 50 и 12 души, и се оттегля в Хасковско около Емин ага. Когато убили последния, много от кърджалиите се разпръснали и затрили, а Кара Колю потеглил за Влахия или Сърбия, за да помага на въстаналите срещу турците.

Жената на Инджето дълго след смъртта на мъжа си е живяла в Сливен.[15]

Според трети Инджето бил само ранен и дълго време се скитал по планините и доскоро се вярвало, че бил жив. Това е сравнително най-правдоподобната версия, защото, както ще се види, неизвестното му скитане по планините без даден край отговаря на излизането му вън от България, за да сложи костите си през 1821 г. И действително според записаната от Т. Милков песен Инджето не е бил убит при Урум Еникьой, а само ранен.[16]

От разнообразието и противоречивостта на горните предания се видя, че краят на Инджето не е бил положително известен на българите в България. Краят на хайдутството му въобще не е бил тъй безславен, както през време на съдружието му с Кара Феиз до началото на XIX век. Оттук нататък той е бил родолюбив и съзнателен войвода. Поне това се види на първо място от една жетварска песен и от изследванията за прадедите на Ст. Караджата, тъй наречените Бинбелювци, които са действували заедно с Инджето за подигането на общо въстание в Югоизточна България. Това било тъкмо около време на бунтовете на Пазвана, Али паша Янински и т. н.[17] Това е важно, защото и тук Сливен заема мястото на политическо средище, а за революционно, масово движение до Заверата и дума не е ставало по другите части на българщината през по-миналия век.

Тоя български политически проблясък от края на XVIII и началото на XIX век заслужава особено внимание и ние ще се спрем върху него дотолкоз, доколкото засяга Сливен.

Тъкмо когато през горния период разни паши из полуострова и ред самозванци почват да се опълчват срещу султана, като пораждат цяло междуцарствие (Пазвантоолу във Видин, Токакчията в Одрин, Гушанц Али в Свищов, Тръстениколу в Русе, Имамоглу в Провадия, Али в Янина, Татарският султан във Върбица, Кара Феиз и Юмер Драза в Караеврен, Хасковско, и т. н.), факийският войник Вълко Бинбеля и Никола Узуна от с. Ичме (до Факия) се сговорват с Индже войвода, Кара Колю и Добри войвода да повдигнат въстание в Югоизточна България. Времето било благоприятно, защото Европейска Турция е била потопена тогава в грозна анархия. На тъй кроеното въстание водител щял да бъде Индже войвода. Още оттук се види, че той не се е ползувал само с името на кърджалийски водител, но и с това на български войвода с главна мисия срещу турците. За да се отвлече вниманието на турските власти от тоя план, трябвало е да се смразят и погубят някои от посочените горе турски деребеевци. По тоя начин султанът щял да се занимае с тях, а българите щели да пристъпят към скроеното. Видни участници в него са били и всички тогава известни войводи от Сливен и Сливенско, както се види от името на самия Добри войвода[18]. С тях са преговаряли главно в Сливен и Ямбол Митр дядо Николов (Узунов) и Маринчо Згурев. След като склонили Кара Колю да нападне с кърджалиите деребея Юмер Драза в Кара Еврен, на път за с. Ичме, те се срещнали с Инджето и Добри войвода. Решили, щото средствата по издръжката на въстанието да се набавят от нападането на гръцките села и на богатия Кара Еврен, но всичко това да се държи в тайна от кърджалиите. Най-главната спънка е било приятелството на Инджето с Кара Феиз. Инджето обаче, като българин, решил да се раздели от Кара Феиз и даже когато последният обсаждал Каргона (Ямбол) в 1802 г., Инджето пратил теллали от с. Башатлий (Къзълагашко, до Попово), да викат, че той се разделя вече от Кара Феиз: „Който иска да остане с Кара Феиз, да остане в Башатлий, а който не, да се прибере в с. Юсуфлар“. Като се научил, че всички кърджалии потеглили с Инджето, отдето се види, че са били повече българи, Кара Феиз напуснал обсадата на Каргона и побързал да иде в Юсуфлар, за да разбере каква е работата. Среща се с Инджето и след едно споразумение раздялата не станала, но затова пък Инджето бил провъзгласен за войвода на всички български кърджалии. Съгласие за това дал и самият Емин ага. Оттогава нататък (от 1802 г.) Инджето се прочул като защитник на българското население както в своята ‘държава’ (Югоизточна България), тъй и между другите кърджалийски водители. Тук се привежда и случаят с жетварките, на които той поръчва да му известяват за каквато и да било неволя, та да помага на българите.

Минава време, но Инджето не сполучва да скара Кара Феиз с Юмер Драза, за да се самоизтребят и предоставят свободно поле за действие само на българските войводи по Югоизточна България. Веднъж Моню войвода и Кара Колю улавят петима татарски султани и ги закарват при Инджето в Бакъджика. Още преди да стигнат там, Инджето им сторил ‘хабер’, че тия султани трябвало да се освободят по ‘Шейтан Пейчовия’ начин, т. е. да се изсечат, което и станало в с. Саранлъ Еникьой (Къзълагашко). Султаните били роднина на Юмер Драза, а Инджето е мислил по тоя начин да го предизвика и се започне кроеното, още повече че русите били на път да нагазят Дунава (значи всичко това се е вършело планомерно и било малко преди есента на 1810 г.). Най-после Инджето убива двама приятели на самия Кара Феиз при с. Мадлеш (Бургаско). Последният, както и очаквал Инджето, подозрял в това убийство Юмер Драза и го напада в кулите му при с. Караеврен. (Това било на 20 юли 1810 г.) Но тъкмо когато Индже войвода начело на българите под Кара Колю, Моню и Добри войвода решават да нападнат Кара Феиз, Юмер Драза сполучва да съобщи в Цариград, че се появил нов Кара Георги в България. Вълко Бинбеля, отчаян от прибързаното откриване на революционния план, се отделя в Созопол, а Инджето, вече разделен от Кара Феиз, се разположил по Бяла река с Кара Колю и Вълчан войвода. Раздялата между Кара Феиз и Инджето става в с. Алмалий. С Инджето са останали най-добрите българи, помаци и арнаути, а Кара Феиз ударил между селата Оджаккьой и Вайсал (под турско-българската граница).

Според Балчо Нейков, основавайки се на факийското предание, Инджето дълго след горната раздяла се скитал по казаните места и пада в Урум Еникьой, убит от свинарче, около 1815 г.

И тъй преданието в тоя край се допълва с по-правдоподобните данни, че Инджето е бил само ранен в Урум Еникьой, а не и убит. Важното с, че край кърджалийските си подвизи той се прославя и замесва в революционни планове, които инак, ако са били реализирани, щели да го въздигнат до висотата на съвременника му Кара Георги.

Но нещо повече. Както се загатна, след тъй мистериозното си изгубване от очите на турци и българи по балканските покрайнини Инджето е ударил за Влахия, дето още от 1820 г. се заготвя въстание срещу фанариотите и турците. Това се види в Гордоновата история за гръцката революция. Български следи от тоя факт се намират в казаното от самия Раковски, че Кара Колю след Инджовата ‘смърт’ и тая на Емин ага отишъл в „Сърбия или Влахия“ да „помага на въстаналите“. Кара Колю не е отишъл в Сърбия, а във Влахия, и то пак с войводата си Инджето. Участието му в казаната революция (Завера, 1821 г.) се потвърдява и от една народна песен:

Бре де са е чуло и видяло

българе глава да дигат,

с царьо да са бият

и от царьо земя да земат,

като ми Сава Бимбаши,

Инджето Индже войвода

и Колю Кьичук байрактар[19]

По-нататък в същата песен се поменува за силистренския паша, който, както ще се види, действително е участвувал в потушаването на казаната революция, през която българите „дигнали глава с царя да се бият и земята му да земат“ (1821 г.).

Това известие на народните песни се оправдава и от чисто историческите данни. Така според Гордон-Цинкайзен сред редовете на въстаналите в Румъния българи, гърци и сърби се намирали и двама души водители, споменувани винаги заедно. Те били Конто и Индже (Kontos und Indsche).[20] Тук Конто е погрешно, вместо Колю, в случая Кара Колю, а Индже е самият Индже войвода. Те са командували хилядо души и затова се наричат хилиархи, т. е. началници на хилядо[21]. Командували са един авангард от избрани войници, сърби и българи, отделени от дивизиите на военачалника Дука[22].

По-големи подробности липсват. Между другото се пише, че Колю и Инджето се опитали да вземат един манастир, наречен Св. Ив. Кръстител (Johannes des Täufers), в който заобиколените турци, намерени на тясно, прибързали да се затворят и укрепят. Именно тук те са били начело на 1 000 души българи и сърби.

Имената на Колю и Инджето се споменуват и на друга страница в горните два чужди труда. Така пише се, че под хетеристите (тъй се казвали тогава комитите) се намирали войводите Атанас Аграфа, Kontos, Индже и други няколко офицери с изпитана храброст („von bewahrter Tarferkeit“).[23]

Още една нишка от следите на Инджето в Румъния ще се намери във факта, че там е участвувал, разбира се, от турска страна и синът на Кара Феиз, Али бей, с бащата на когото Инджето се разделя още преди да иде зад Дунава. Там Али бей е действувал с 800 души войска.[24]

Възможно е Инджето още от по-преди да е участвувал и в движението на Пазвана срещу турците, както е правил и неразделният му другар Кара Феиз до 1810 г.[25]

Както се каза, Инджето слага костите си зад Дунава, и то не по тъй идиличен начин, както мъгляво разправя преданието, а срещу турците. Това е било пак през 1821 г., когато въстаналите в Румъния са били разпръснати и принудени да бягат в Маджарско и Русия. Според Гордон, Индже войвода (Jngè) пада убит при бреговете на Прут до молдавско-руската граница, където заедно с други водители е бил застигнат от нахълталите през Дунава турски войски под силистренския, видинския и т. н. паша. Инджето пада, пише Гордон, при безпримерен хероизъм, който напомнял една от най-светлите страници на ‘гръцката’ история: „reminds us of one of the brightest pages of Hellenic history“.[26] В това сражение с турците са участвували и водителите Младен, Стефко и полякът Гарновски.

Много е възможно, че Гарновски и други поляци със свидетелството си за Инджето са дали повод на Чайковски да напише своя роман Кърджали, дето последният като български герой се изказва да е откъм Силистра. Кърджали се е борил юнашки срещу турците при това около реката Прут, и то все през 1821 г., всред каквато развязка е и краят на Индже войвода, а още повече че по-рано е бил и кърджалийски водител.

Ето такива са миналото и краят на един сливенец, засенчени в България с бледен епос и мъгливи предания, а увенчани с геройство и слава в чужди източници.

 

[1] Според някои той е основал селото Инджекьой. Това не е вярно, защото в турската номенклатура ендже иде от енидже – ново, а в случая за самия герой думата Индже значи тънък-висок.

[2] Село Попово няма при Бакъджика, а в Къзълагашко. Ср. Ист. Бълг., София. 610. Йор. Георгиев в сказките си за кърджалиите казва, че Инджето бил родом от с. Дуганджа, а Кара Феиз от Гюмюрджина! (В. Търново, 1900, стр. 5). Това е погрешно и напосоки.

[3] Раковски, Гор. пътник, стр. 283-284. Че Индже войвода е от Сливен, за това пише и д-р В. Берон (арх. и истор. изсл., стр. 191).

[4] Kanitz, Donau Bulg., III, 19-20: „Жена му, попска дъщеря от града (Сливен), придружавала го на кон.“ Тук Каниц изрично пише, че Инджето е от Сливен: Indze Voivoda ein Slivener Bulgare.

[5] По Раковски: „хайдутину дете не трябва“. По-горният израз е чуван в Сливен.

[6] Това е според факийското предание. Ср. Псп., кн. 37 VIII.

[7] Ср. пак Раковски, Иречек и Каниц в процитираните им трудове.

[8] Той е върлувал и в Одринско. Жителите на с. Кючюк (Малък) Боялък молели в 1801 г. шкипера на един руски параход Мускули при Созопол да ги спаси от „Кара Феджи“ и ги пресели в Русия. Ср. Скольковскiй, стр. 6.

[9] Тоя байрактар е бил уловен в Стралджа и обесен в Сливен къде 1810 г. Братът на Кара Колю е живял в Омарчево до 1854 г. като „държалив старец“. Вж. Раковски, op. cit., с. 193.

[10] Ср. Сборника на В. Чолаков I, стр. 297. Почти във всеки том на Министерския сборник се срещат такива.

[11] Ср. Димитров, Кн. Бълг. II, стр. 88.

[12] Иречек. Пътни бележки…, Псп., III, стр. 4.

[13] Раковски, op. cit., стр. 284.

[14] През 1800 г. Румелия била тъй препълнена с разбойници, че Александър Суцо, назначен за молдавски княз през тая година, не посмял да мине през Балкана (Чалъкавашкия проход), а тръгнал по море, защото се боял от Кара Феиз, който също имал 500 конници. Ср. Mémoires de prince N. Soutzo, Vienne, p. 5, 13.

Ср. англ. пътешественик Thornton, vol. II, p. 66, и Quarterly Review, vol. 3, 129-143. Селата между Къркклисий и Карнобат били обезлюдени, ако и тая страна да била „земен рай“ („earthly paradise“). За обезлюдяването на „Румелия“ Ср. още Slade’s Tradees in Turkey, 1832, p. 15; Blackwood’s Edinburgh magazine, vol. 33, p. 938.

[15] Раковски, op. cit., стр. 284.

Разправя се още, че когато го погребали, земята го изхвърлила три пъти. Най-после го заровили с живо куче, та тогаз „мирясал“. Всичко това са, разбира се, суеверия. Ср. Хитовите записки (1872 г.).

[16] Ср. Димитров, op. cit., II, стр. 90.

Отде черпи сведенията си Йор. Георгиев, че Инджето пада в Урум Еникьой през 1810 г. – той не казва.

Много по-важно е преданието, че Инджето е бил ранен из сливенските покрайнини, дето се скитал три години, след което вече нищо не се знае за него.

[17] Псп. VIII, кн. 37. Веднъж Инджето минал край селото Чакърлии и чул тамошните моми, че пеят за него. Това го трогва и когато идва ред да мине край тамошните ниви, той оставил върху всеки сноп по жълтица и се скрил, за да чака през сутринта жетварките. Последните се уплашили и потеглили назад, но Инджето ги спрял, дал им парите и им поръчва да му известят за каквато и да било неволя. Както ще се види, това е било вече след 1802 г., когато Инджето е минавал за защитник на българското население пред турци и кърджалии.

[18] Добри войвода е бил от самия Сливен. Той е бил предмет на една драма, написана от Александър Василев, учител в Плоещ и родом оттам, а по родители от Сливен, потомък на тоя войвода. Василев е паднал убит като най-млад четник на Хаджи Димитър (1868 г.).

[19] Слушана в Карнобат от Бато Стоянов. Ще се види по-долу, че „Сава Бимбаши“ е един от главните участници в революцията през 1821 г. (във Влахия).

[20] Zinkeisen, в немския превод на Гордон, I, 143.

[21] В английския оригинал на Gordon: „the khiliarchs Contos and Ingé“. Хилиархи у турците се наричали бинбашии. Ср. Zinkeisen, 151-154.

[22] У Цинкайзен: „auserlesenen Schaar Serveier und Bulgaren…“, а в английския оригинал: „commanding the vanguard, composed of select troops, Servians and Bulgarians, drafted from the divisions of Dukas.“. (Gordon, p. 127).

[23] Zinkeisen, I, 153-154.

[24] Ibid., I, 143.

[25] Ср. Le célèbre Kara Feizia, който тръгнал от ‘Румелия’ (Южна България) на помощ на Нови пазар с 10 000 души. Това се намира във френските консулски рапорти из Турция за 15 май 1806 г. Archives Nationales. A. F. IV. Също тук е и за влизането на Пазвана в Севлиево, Добрич и т. н. през 1809 г. по рапорта на М. Талейран.

[26] Gordon, I, 128-129. Както ще се види от всички западни писатели, революционното движение в Румъния, България и Гърция през тая 1821 г. се смята за ‘гръцко’, защото през това време те не са знаели, че има в историята и българи. Почти всички там българи се наричат и ‘епироти’, ‘арнаути’ или въобще ‘гърци’.