Инициативата „Отгатни Сливен от миналото“ продължава. В публикации през месеца ще ви припомним легенди за лековитата вода на Карандила, публикувани в книгата „22 отговора на въпроса: „Защо Сливен?“ на Дора Куршумова.

Продължаваме със следващата легенда.

ЧУДЕСА, ТВОРЕНИ ОТ ИЗВОРНИТЕ ВОДИ НА СИНЯТА ПЛАНИНА

            Сред синевата на Сливенския балкан някога, преди много години се родило изворче. Огледало се. Високо горе синеело небето, наоколо, докъдето стигал погледът му, се виждали дъхави билки и вековни букаци, а надолу – сивосинята скала, която му позволила да погледне към белия свят.

            Когато се ослушало, изворчето чуло съвсем нови звуци. Чудни птичи песни огласяли околността. Съвсем слабо, едва-едва се чувал подземният говор на водата, която бързала към красивия светъл свят. Долу, близо до сърцето на скалите, водите си играели само с камъните, промушвали се между тях и търсели нови непознати пътечки. Там водата не можела да чуе шепота на вятъра, звука от падащите листа и приказките на хората. Ехото засилвало тихото клокочене и то вече звучало като тихо боботене. Но птичите песни били много по-мелодични.

            Любопитно било изворчето и тръгнало по надолнището. Обиколило варовити камъчета, минало покрай няколко тревички, но все така стремително продължавало пътя си. Срещнало друго изворче, на вид също като него беличко. Огледали се двете и мълчешком се разбрали заедно да продължат пътуването. По пътя си приютили още няколко изворчета. Всички те идвали от една и съща планинска местност. Извирали на малко разстояние едно от друго и общото между тях било, че мехурчетата въздух, които ги канели да погледнат към красивата природа, ги правели да изглеждат бели.

           Понякога край малките изворчета минавали хора. Странен бил ритуалът, който изпълнявали. Първо се покланяли на кристалния извор, после пълнели шепите си с леденостудена вода, отпивали жадни и отправяли поглед, пълен с благодарност, към майката природа. Хората, които ходели по тези места, ги нарекли Белите извори. Продължавали белите извори пътя си към долината. Срещнали извор, който хората наричали Мальовския. Заедно с него образували Малката река и продължили пътя си. Вече нищо не можело да им се опре.

            Един бук, който се оглеждал във водите на рекичката, и прошепнал, че трябва да намери някоя по-пенеста река и в нея да влее бистрата си водица. Така букът предсказал вливането на Малката река в Новоселската.

            Приказлива била по-голямата река. Разказала на малката си посестрима, че от дясната и страна към нея се присъединили реки от доловете, наречени от хората със странните имена Доганчетата и Бостанлъка. Към голямата река дошли и реките от рътлините Лясков рът и Кьошка. Така водите на Новоселска река чертаели пътя си към долината, бистри и пенливи.

            Станало и весело на Новоселската река. Толкова интересно било това пътешествие и такива приятни срещи и била подготвила природата. Решила да си направи водопад и, за да не бъде самичък, направила до него вир. Водата във водопада падала от четири метра, а дълбочината му била почти три. Небето се огледало във вира и той станал син. Хората нарекли водопада и вира с едно и също име – Синия вир.

            Харесала реката творенията си. Радвала се, когато щастливите хора, гледайки водопада, благославяли природата. Ала реката трябвало да продължи пътя си.

            Малко по-надолу решила да направи друг водопад. Избрала си една канара, която хората наричали Крайчева канара. Така доставила радост на сливенските деца, които през лятото се къпели на това място. Част от водите на реката тръгнали по западния скалист склон на планинския масив и подкарали две тепавици и една бара, построени от изобретателния сливналия Иван Крайчев Басана.

            Останалата част от водата на Новоселска река продължила необезпокоявана пътя си към долината и стигнала до един мост, който хората нарекли Новоселски мост. Там се състояла дългоочакваната среща с една също толкова пенлива и бистра река на име Селишка. Реките продължили заедно пътя си. Новоселската река вече имала с кой да размени няколко приказки. Разказала на посестримата си своята история – за водопадите и за малките рекички, които дошли отляво и отдясно. На свой ред Селишката река разказала случки от пътешествието си. Оказало се, че реката се е получила от сливането на Манастирската и Аблановската реки, а хората и дали ново име. Двете реки уж с един поглед се разбрали да продължат заедно, пък никоя от тях не искала да отстъпи, когато избирали име на получилата се по-голяма река след срещата им. Чули ги хората като се карат и решили да измислят друго име на общата река. Нарекли я Селишка река. Аблановската река идвала чак от местността Абланово, където сбрала водите на десетина изворчета от изток, запад и юг. Манастирската река пък била събрала изворни води от изток и запад и това, че минавала край манастира „Свети Спас“, определило името и. После завивала наляво от Свети Тодоровото аязмо и чак тогава сляла водите си с Аблановската река.

            Направили си сладка раздумка реките и като една голяма река поели на юг и не усетили как стигнали до мястото, където ги очаквала нова среща. Асеновска река била още по-голяма и пенлива. Признали мълком силата и пълноводието и, реките се събрали и се устремили към долината на Тунджа. Асеновска река разказала, че идва много отдалече, чак от склоновете на върховете Брусия и Качулка. Приела по пътя си всички малки реки, които търсели вярната посока към долината. Така във водите и се влели бистрите струи на Варовита река, Магарешка река и Колешница. Разказала им и за тънкото свирене на вятъра, който идва от Асеновското дефиле. Описала им къщите, градините, шарените черги и пухкавите губери, които е видяла по пътя си. Разказала им за гъстите върбалаци, които се опитвали да спрат реката, за да поприказват малко с нея.

            „Чудо голямо!“ ще каже някой. Реки има в цяла България. Какво е особеното тук и защо някой си мисли, че тези реки са по-различни от другите? Първото отличително нещо е, че водата в тези реки е била чиста и мека. Успявала да направи така, че от жълтакавата сплъстена овча вълна да се получат бели пухкави къдели. Попаднали в ръцете на работните жени и подпомогнати от хурките и вретената, те ставали на чудни нишки. От тях неуморни майсторки тъкачки правили аби и шаяци, търсени от чуждите търговци по целия свят.

            Докато ставаше дума за пътешествията на реките, не споменах за безбройните вади, които едно време са течали из целия Сливен. Водата, течаща по вадите, помагала на трудолюбивите хора да движат многобройни воденици, чаркове и табашки долапи за козяци, килими и кебета. Във всяка къща, през която минавала вада, от ранно утро до късно вечер младите и възрастните жени, девойките и дори децата били отдадени изцяло на домашно текстилно производство. Многобройните вади се спускали от дефилетата и Бармук баир и пронизвали целия град.

            Когато строяли дуварите на къщите си, хората изграждали по специален начин местата, от които ще влиза и излиза водата от вадите. Отворът, през които преминавала водата, наричали „суел”. Прането на вълнените тъкани ставало в дървено корито. С помощта на дървената бухалка и силните удари намокреният плат ставал мек и плътен. По-късно ръчната работа била сменена от многобройни тепавици и бари, които били задвижвани с вода от големите вади.

            Следвайки своя път, част от водите на тези вади се отклонявали по улиците и дворовете на къщите в „Ново село“, централната част на Сливен, „Комлука“ и „Клуцохор“, като задвижвали някои воденици и дараци, построени в града и около него.

            И това, дето е написано по-горе, ако не е чудо… Тези извори, реки и вади са сътворили славата на града, за който се е казвало, че е най-ръкоделният град в България в онова време.

            Може би от сливането на бистрите изворчета, докато станат на поточета, от сливането на поточетата, докато станат малки рекички, от сливането на малките рекички, докато станат голяма пълноводна река, идва името на Сливен. Кой знае?

            Изворите продължават да бълбукат и да пеят песни за тревички, за варовити камъчета, за цветя, за птички и за пеперуди. Взели сила от Сините камъни, пазени от дебелите сенки на вековните букаци, целувани от слънчевите лъчи, изворите носят живителната глътка, която прави така, че ден след ден сърцето на града да тупти.

Инициативата „Отгатни Сливен от миналото“ е по основната програма на ОДФ-Сливен. Фондът осъществява своята дейност с подкрепата на фондация „Работилница за граждански инициативи”, с финансовата подкрепа на фондация „Чарлз Стюарт Мот“.