Подземните съкровища на Сливен

Публикувано на: август 1, 2017

Всеки четвъртък летните занимания „Приказно лято 2017”, организирани от фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен”, са посветени на Сливен и неговите забележителности. Приказките за Сливен започнаха с темата за часовниковите кули в града, а по време на заниманията децата, които посещават „Приказно лято 2017”, научиха много за тях. След това заедно започнахме да пишем нашите приказки за Сливен. Нашите малки приятели Дорина Куршумова, Димитър Куршумов, Андреана Николова, Росица Тошева, Мирослав Димитров, Никола Стефанов, Людмил Дянков, Атанас Катранджиев, Никол Николова, Йоан Тодоров, измислиха името на главния герой Александър и дадоха идеите си за сценарий, а кака Гери написа приказките по детските сценарии. Вече ви представихме двете ни приказки „Вълшебната кула” и ”Тайните на Стария бряст”. Дойде ред и на последната ни приказка „Подземните съкровища на Сливен”. Приятно четене!

 

Алекс плахо пристъпи прага на къщата на старата вещица. „Трябва много да внимавам да не ме омагьоса, че като нищо ще си остана тук, насред нищото, завинаги”, помисли си момчето, докато се оглеждаше. Старата жена се отправи към огнището, на което висеше малко бакърче.
– Сега ще ти направя един чудесен чай, за да си върнеш силите! – каза вещицата и откъсна по няколко стръка от всяко снопче с билки, които бяха окачени по стените. – Вълшебен чай за специално момче!
Алекс вече бе решил да не опита и капка от този чай. Страхуваше се, че отварата ще го приспи и никога няма да се събуди:
– Благодаря, госпожо, но не съм жаден. Сигурно вашият чай е наистина прекрасен на вкус, но става късно, а аз трябва да се прибера навреме у дома. Бихте ли ми казали накъде е пътят през гората, който води до Сливен?  
– О, път от моята къща към града просто няма, момче. Това място е омагьосано, никой не знае, че то съществува. Няма път назад. Ще останеш завинаги тук и ще живееш при мен, за да ми помагаш с приготвянето на вълшебните отвари, с които поя вълшебните животни на гората.
Александър стоеше като попарен с вряла вода. Как така завинаги щеше да остане тук, при вещицата? Това бе невъзможно! Той трябваше да се върне при джуджето Саливен и да разбере какви са съкровищата, които то пази в подземния град. Трябваше да намери изход от омагьосаната къща. На всяка цена трябваше да намери спасение от тази заплетена ситуация!
Вещицата наля чаша чай на момчето и я остави на дървената маса.
– За какви вълшебни животни говорехте, госпожо? – попита момчето, надявайки се вещицата да забрави за чая. – Да не би да имате кученце или котенце, които да ви правят компания тук?
– О-хо-хо-хо-хо, не. Горските животинки, за които приготвям отварите, не са обикновени, а вълшебни. Цялата гора е омагьосана, и животните в нея – също. Те трябва да пият вълшебна отвара, за да останат невидими за хората, които минават наблизо, докато се разхождат из планината. Ето, дойде време за вечерния им чай. Ще отида в гората да им занеса отвара, а ти стой тук и не ходи по стаите.
След тези думи вещицата нарами кобилица с две бакърчета, пълни с отвара, и тръгна по тясната горска пътечка нанякъде. Александър стана от дървеното столче и отиде до етажерките, на които бяха подредени прашни стари книги. „Казват, че книгата е прозорец към света, помисли си той. Дано в тези книги намеря прозореца за моето спасение!” После изчисти с пръсти праха от първата книга, за да прочете заглавието й. Пишеше: „Как да омагьосаме завинаги малко момче?”, а Алекс усети как по цялото му тяло минават тръпки от ужас. Втората книга се казваше „Вълшебни отвари за животните от Омагьосаната гора”. Момчето продължи да почиства праха от книгите и да чете техните заглавия, които бяха едно от друго по-странни: „Страшни заклинания за вечен живот”, „Тежки проклятия за превръщане на човек в животно”, „Наръчник на вещицата”, „Тайните на вещерската къща”…
Последната книга бе може би най-старата от всички книги на етажерката. Бе с тъмночервена корица и златни букви. Нещо накара Алекс да я вземе в ръце и да я разгърне. Страниците й бяха много пожълтели, но буквите все още се разчитаха. Една от главите на книгата бе озаглавена „Спасение от къщата на вещицата”. „Ето, това ще да е!, трескаво заразгръща страниците момчето. Тук ще пише за това как да избягам от къщата на старата вещица и как да се върна в моя свят”.
Макар и трудно, заради избелелите букви, Алекс успя да научи, че всяка къща на вещица има специално място – нещо като телепорт, което е връзката между омагьосания свят и реалния свят. Трябваше да търси червен кръг на пода на някоя от стаите, да стъпи в него и да каже специални думи. Момчето се заоглежда – в стаята с огнището нямаше никакъв кръг. Излезе в тесния коридор и видя, че в края му има малка дървена врата. Натисна дръжката и вратата се отвори със зловещо скърцане. В стаята имаше малко легло, на пода бе постлан жълт килим, а върху него имаше маса и четири стола. Алекс направи няколко крачки и се огледа. Край стените имаше етажерки, по които бяха подредени бурканчета с разноцветни течности. Това бяха отварите на вещицата, от които даваше на горските животни. И на този под нямаше червен кръг. „Къщата няма други стаи, помисли си момчето. Няма таван, нито мазе. Къде ли ще е този червен кръг? Да не би да е под този килим?”
После леко повдигна крайчеца му и видя… част от червения кръг. „Ето го! Вещицата нарочно е сложила килима отгоре, за да не се вижда!”
Момчето отметна килима и стъпи в спасителния кръг. После отвори старата книга на точно определената страница и прочете заклинанието: „Сам съм тук и други няма, с вещицата бяхме двама, тя отиде във гората да си напои децата. Искам в моя свят да ида – пренеси ме там веднага!” Според книгата, след тези думи момчето веднага трябваше да назове и мястото, на което да го пренесе телепортът. „Саливен!”, прошепна Алекс и усети как онзи силен вихър отново го поема и го понася нанякъде. Когато всичко утихна, момчето плахо отвори очи. За щастие, видя пред себе си усмихнатия Саливен.
– Хей, странниче, къде се изгуби? Какво стана? И ти изчезна, и приятелчетата ми Мишо, Паяжинка и Бързоходко – също. Намирисва ми на голяма магия!
– Май точно това и стана, Саливене – каза Алекс и приседна до огнището. – Животинките ме разведоха из подземните коридори, а накрая спряхме под една стара стълба. Бързоходко ми показа, че трябва да се изкача по нея. После стигнах до един метален капак, отворих го и се озовах на каменното стълбище, което води към старата часовникова кула. Реших да се кача пак при часовниците и да потърся ново съкровище. Първия път там открих торба, в която беше вързан сливенският вятър. Този път горе пак имаше торба, а като я развързах, от нея излезе не вятър, а ураган, който ме понесе и ме заведе в една омагьосана гора при една стара вещица. Не ме питай какъв страх брах там при нея. Тя каза, че никога няма да се върна в реалния свят. А когато отиде да даде вълшебна отвара на животните в гората, аз започнах да прелиствам нейните стари книги. В една от тях прочетох как да избягам от къщата й: като намеря телепорт – червен кръг на пода на някоя от стаите, после да кажа специални вълшебни думи и накрая мястото, където искам да ида. Първото нещо, за което си помислих, беше ти, затова казах твоето име, и ето ме тук при теб.
– Олеле, странниче, всичко, което ми разказа, означава само едно: старата вещица е била толкова могъща, че магията й по някакъв начин е успяла да стигне до моите три приятелчета и да ги омагьоса! Затова са те завели до дървената стълба – за да отидеш при торбата с урагана и той да те заведе при нея. Искала е да омагьоса и теб, да останеш да живееш в къщата й, да не е сама, че от векове пази Омагьосаната гора. Никога досега не е създавала проблеми, винаги се е грижела добре и за гората, и за животинките в нея. Но сега явно самотата й е дотежала…Добре, че си се сетил да прелистиш старите й книги и да намериш спасение чрез червения кръг.
– Предложи ми някакъв чай, но аз отказах да го изпия. Сигурен бях, че ще заспя и ще ме омагьоса. Но през цялото време много се страхувах – призна си момчето.  
– Има и друго: щом първото нещо, за което си се сетил, съм бил аз, значи наистина си специален и имаш връзка с подземния град. Дойде времето да ти покажа съкровищата на Сливен, които са скрити в подземията! – рече джуджето и поведе Алекс по каменните коридори.
В различните подземия момчето видя несметни богатства, съхранили историята на родния му град: тук бяха всички стари книги, написани през вековете за Сливен и неговите хора; тук бяха и старите пушки и знамена на хайдушките чети и войводите; тук бяха и стари тайни рецепти за най-вкусните сливенски гозби…
В една от подземните пещери бяха събрани всички съкровища на музея. Имаше саднъци, пълни с антични монети. Имаше ковчежета със златни и сребърни накити. Имаше подноси, върху които бяха подредени златни фиали, сребърни ритони, глинени съдове за храна и вино, златни маски и шлемове. На една малка масичка, в дъното на пещерата, Алекс видя поднос, в който имаше голям златен пръстен с интересни надписи.
– Този пръстен е вълшебен, странниче – каза джуджето, когато двамата се приближиха до масичката. – Той принадлежи на пазителите на подземния град. Когато си го сложи човек, който не е роден да бъде пазител, пръстенът веднага го отвежда на горния свят и изтрива спомените му за тайния град под бряста. А ако си го сложи човек, предопределен да бъде пазител, на мига придобива всички знания за историята на Сливен и получава вечен живот. Вече няколко пъти ти казвам, че ти си специално момче. Има нещо специално у теб. Убеден съм, че ти си следващият пазител на подземния град. Искаш ли да сложиш пръстена на ръката си, за да проверим това?
– Добре, Саливене – рече тихо Алекс и сложи пръстена на ръката си.
Изведнъж усети неземна сила, която завладя цялото му тяло. Умът му започна трескаво да запаметява епохи, хора, събития. Пред очите му минаваха вековете като на филмова лента. Той наистина бе следващият пазител на съкровищата на Сливен! Това бе неговата мисия и той щеше да я изпълни докрай.
– Сигурен бях, че си ти, момчето ми – със сълзи в очите продума Саливен. – Вече мога да се върна в моя роден дом, при близките и приятелите си. Имам достоен заместник, който ще пази съкровищата на Сливен добре през годините. Грижи се за Стария бряст. Ходи често при корените му и ги поливай с жива вода. Грижи се и за трите малки приятелчета, които се навъртат из пещерите. И никога не забравяй, че си пазител на тайните на най-великия град, с най-славната история и най-прекрасното бъдеще!