Приказки за Сливен: Вълшебната кула

Публикувано на: юли 17, 2017

Всеки четвъртък летните занимания „Приказно лято 2017”, организирани от фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен”,са посветени на Сливен и неговите забележителности. Приказките за Сливен започнаха с темата за часовниковите кули в града, а по време на заниманията децата, които посещават „Приказно лято 2017”, научиха много за тях. След това заедно започнахме да пишем нашите приказки. Малчуганите измислиха името на главния герой и дадоха идеите си за сценарий. Представяме ви първата ни приказка, която се нарича „Вълшебната кула”. Приятно четене!

Лятната ваканция започна и малкият Александър се чудеше с какво да се занимава през горещите летни дни. Беше си взел от библиотеката книги, които трябваше да прочете през лятото, но все оставяше прочитането им за следващия ден. Събираше се с момчетата от квартала да поиграят футбол или да карат колелета в парк „Юнак”, но и това започна да му омръзва. Александър искаше приключения.
В един слънчев юлски ден той тръгна по Ларгото без цел и без посока. Реши, че е хубаво да се разходи из родния град, да види някои от неговите забележителности. Спря се под Стария бряст и се опита да преброи неговите малки листенца. Като стигна до хиляда, се умори и се отказа да брои нататък. Прочете на каменната плоча под бряста, че е на повече от 1100 години, пресметна наум колко века са това и си пожела наум дървото да живее поне още толкова. После огледа красивата сграда на общината и забеляза часовниковата кула върху нея. Запита се как е качен толкова високо градският часовник и кой ли се грижи за него. Минута по-късно часовникът запя. Александър изслуша мелодията внимателно и се сети, че това е известна възрожденска песен. Обеща си да проучи кой е автор на музиката и текста, когато се прибере у дома и седне пред компютъра.
Момчето продължи пътя си и сви вдясно, за да стигне до красивия фонтан от източната страна на общината. Харесаха му игривите водостоци. Седна на една пейка, за да погледа лятната игра на водата. Изведнъж, през водата отсреща видя една стара часовникова кула. По-голямата част от нея бе направена от камък и тухли, на втория етаж имаше дървени стени, на които бяха поставени часовници.
– Ама че интересна кула! – помисли си Александър. – Кой знае от колко века стои тук, на малкия площад, и отмерва времето. Че и часовниците са верни! Дали мога да се кача горе при тях и да видя Сливен отвисоко? А дали в кулата няма някоя тайна, която чака да я открия?
Любопитството му надделя и той отиде до кулата. Обиколи я от всички страни, пипна с ръка всеки камък. Усещаше, че кулата е много, много стара. И че със сигурност пази някаква стара тайна. Докато гледаше нагоре към часовниците, Алекс се подпря на един голям камък от едната стена на кулата. Ръката му потъна навътре в стената. Момчето отстъпи плахо назад. След секунди в стената се отвори малка вратичка – колкото да може да се провре дете през нея. Алекс не му мисли много и мина бързо през вратичката. Озова се пред старо дървено стълбище, по което със сигурност никой не бе минавал години наред. По каменните стени имаше големи паяжини, а по дървените стълби – пластове прах. „Мечка страх, мен не страх”, каза си наум момчето и тръгна бавно нагоре по стълбите, които заскърцаха страховито. Когато свършиха, Алекс се озова на втория етаж на кулата, където бе площадката с часовниците. Огледа се наоколо и видя само високи сгради и училищен двор. „Ако тези сгради бяха къщи, щях да видя много повече от Сливен”, помисли си той. А сега мечтата ми да видя родния град отвисоко просто пропадна. Нищо. Ще разгледам часовниковата кула, защото едва ли ще имам втора възможност да вляза тук”.
Момчето се спря до първия часовников механизъм и с любопитство го заразглежда. Имаше странни метални части и зъбчати колела, каквито никога не беше виждал преди, а стрелките му бяха много по-големи, отколкото си бе представял. Всички часовници бяха еднакви. На единия от тях обаче имаше окачена торба от стар избелял от слънцето плат. „Еха! И това ако не е някое съкровище, пък на!”, помисли си Александър и бързо отвори торбата. Изведнъж се изви силен вятър, който разроши косите му, после се втурна надолу към площада и огъна клоните на дърветата, а накрая обърна няколко кошчета за отпадъци и се изгуби в небето.
„Леле! В торбата някой бе скрил сливенския вятър – да е прибран на сигурно място и да не прави пакости из града! А аз, без да знам, го пуснах на свобода! Сега всеки път, когато излезе силен вятър из града, ще си спомням, че аз го освободих от затвора му”, натъжи се малкото момче и остави празната торба под часовника. Погледна към пода и видя там малка метална кутия. Отвори я и в нея откри малко тефтерче с пожълтели от времето страници. Разлисти го внимателно, а страниците му разказаха историята на старата часовникова кула. На последната страница пишеше: „Странниче, ти, който се качиш на кулата някой ден и откриеш старата торба, закачена на четвъртия часовник, отвори я и пусни Вятъра на свобода. Той бе наказан да стои затворен за цели два века, защото само за ден събори керемидите от покривите на всички къщи в Сливен. Но наказанието му трябва да има край. Вятърът сигурно пак ще събаря керемиди и клони, но и ще гони от небето буреносните облаци, които заплашват Сливен. Затова го пусни да си живее на воля и продължи по пътя си!”
Александър почувства огромно облекчение, след като прочете това. Въздъхна с усмивка, прибра пожълтялото тефтерче в задния си джоб, слезе по прашната стълба и излезе от кулата.