Продължава пътешествието из хайдушките времена

Публикувано на: юли 23, 2020

Продължава инициативата „В славните хайдушки времена“. През месеца ви запознаваме с текстове от книгата „Светът на войводата“, със съставители Дора Куршумова и Николай Бъчваров. Тя е посветена на войводите, хайдушките чети и тежкия им живот в името на свободата. Подходяща е както за деца, така и за възрастни, които искат да научат всичко за хайдушкия живот. Всички малки художници могат да оцветят черно-бялата рисунка, която публикуваме, и да я изпратят на мейла на ОДФ-Сливен: odf.sliven@gmail.com.

Вече ви разказахме за войводата в хайдушката чета и неговите отговорности, клетвата на войводата и интересни факти за хайдушката дружина, за знамето на дружината и главните помощници на войводата, за хайдушкия закон,хайдушката клетва и справедливия войвода. Днес ще научите повече за характера на хайдутина.

ЧЕРТИ ОТ ХАРАКТЕРА НА ХАЙДУТИНА

Най-важната черта от характера на хайдутина била неговата непримиримост към османските поробители и желанието му да помогне за спасението на българския народ. Ето думите на безсмъртния Христо Ботев от поемата ”На прощаване”:

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище,

там дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал.”

Това качество не било чуждо на хайдутите, чието родно място бил Сливенският край. Знаело се в цяла България, че сливенци изглеждат тихи и спокойни само външно. Иначе били твърди и упорити. Под тяхната непристореност се криел буен темперамент. На първо място се отличавали с отмъстителност. Когато сливенец говорел за турски поробител, треперел с цялото си тяло, стискал си зъбите и бледнеел от омраза и злоба. Балканът и робството научили сливналиите на отмъщение и саморазправа. Славели се като бамбашка хора, поради своята оригиналност и ексцентричност. Населението от Сливенския край било прославено с честолюбието и вътрешната си гордост, свободолюбие и самостоятелност. Считало се за унижение да се молят и да правят поклони.

Малодушието било смятано за най-низка проява сред хайдутите. Бидейки заловен, боецът трябвало да мълчи като ням. Позор за хайдутина било да издаде някого от другарите си.

В края на хайдушкия закон, който се приемал преди клетвата, пише: „Ако се улови някой, трябва до самото си издъхване да си държи достойнството на войник, да не показва боязън от смъртта, на която той и преди улавянето се е доброволно решил, ами постоянно да държи един и същи отговор, че той се дигнал доброволно да иска свободата на народа си, за облекчение на неговото положение, че той е презрял смъртта, и да заплашва неприятеля, че ако не дадат свобода на българския народ, никога няма да бъдат спокойни, а всякога ще се намерят много синове на българската земя да се бият и кръв проливат за потъпканите народни права.”

Сговорчивостта била друго важно качество за боеца. Той трябвало да се подчинява на наредбите на войводата и правилата на дружината, но и да съгласува действията си с останалите от четата. Христо Ботев в елегията си „Зададе се облак тъмен” пише:

Тесни били планините

за несговорна дружина,

и стърчат им днес главите

за да плаче кой как мине.

Хайдутинът не трябвало да се спира пред нищо, дори когато бил ранен. Чудеса от подвизи белязали пътя на хайдутите: ”Кръвта вече ми заля очите. Турих ръка на челото. То уж здраво, но над лявата вежда кожата разрязана до кокал, по-горе на главата и там на две места кожата пробита. Но на кокала нищо ми няма. На часа наместих сам разрязаната кожа над веждата и я притегнах с един ръченик, който беше в джоба ми.” С тези думи сам войводата Панайот Хитов е доказал силното си самообладание.

Високият морал на хайдутина бил едно от най-важните му качества. Да отмъстиш по различни начини на поробителите не било престъпление за хайдутина, но да извършиш каквато и да било неправда спрямо човек от народа и особено някой сиромах, било голям грях. „Истинските български хайдути – пише Панайот Хитов – не нападат християните, а ако някой направи изключение, той се нарича вече кокошкарин и истинските хайдути не го приемат в дружината си.”

Хайдутинът бил пример за издръжливост на лишения, студ и глад. Панайот Хитов си спомня: „Най-сетне ни захвана сняг и силен студ. В Котленския орман, близо до Ямбол, Тунджа замръзна. Ний до това време ходехме все без никакви горни дрехи, както си ходим и лете, но не можеше веч да се търпи снегът. Най-сетне една вечер и хлябат се свърши. Имахме един приятел в село Атлий. Отидохме в дома му, та си огряхме мустаците. На по-мустакатите момци имаше по една ока лед замръзнало.”

В дъжд, студ и силен вятър, спиращ дъха им, хайдутите преминавали големи разстояния. Никой от дружината не се отказвал. Спомените на Хитов за прословутия силен вятър, доказват упорития характер: „Но такъв силен вятър захвана насреща ни – не са върви! Полето малко, от село до баира едва ли има един час, но вятърът ще ни удави и не може да се върви! Благодарение на Герге Терзобалията – висок и як – прегърбил се срещу вятъра и крачи. Ний – подире му на завет, едвам се заловихме за билото.”

Силни били хайдутите. Легенди се носели за чудесата, които извършвали в трудни моменти. Някои без усилие прескачали зидове и пропасти. Чакър войвода се славел с това, че можел да надвие мечка. Ангел войвода прескачал кон, натоварен със сандъци, а Румена войвода без страх прескачала два коня. Турците мислели, че Злати войвода е опашат. Носела му се славата, че със зъби дигал по 100 оки товар и с един удар на юмрука си убивал добиче.

Пословични били силата и упорството, показани в трудни условия. Ето един интересен случай от спомените на Хитов: ”Той ни прие добре, даде и брашно и сол, един тулум сирене и един тулум вино. Всеки от момчетата взе да носи по нещо. Хаджи Димитър задяна тулума с виното и взехме по пътя на Калоянската река. То сняг, хлъзга са въз баира! На Хаджи Димитър неговият товар беше по-лош от другите – люлей се на гърба му и го кара повече да се хлъзга и да пада. Аз му думам:

– Хвърли тоз тулум и си върви рахат!

Той отговаря:

– Как ще го хвърля? Да ми се смеят другарите, че не съм могъл един мях с вино да изнеса – и пак се хлъзна и дращи като мечка из снега.

Аз пак му думам:

– Хвърли го! – и са правя, че не виждам, но другите му кимат с очи да не го оставя и тъй 35 оки тулум с вино той го изнесе чак на Рамадана“.

………………………………

 

Инициативата „В славните хайдушки времена“ е по основната програма на фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен“. Фондът осъществява своята дейност с подкрепата на фондация „Работилница за граждански инициативи”, с финансовата подкрепа на фондация „Чарлз Стюарт Мот“.