Тайните на Стария бряст

Публикувано на: юли 28, 2017

Всеки четвъртък летните занимания „Приказно лято 2017”, организирани от фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен”,са посветени на Сливен и неговите забележителности. Приказките за Сливен започнаха с темата за часовниковите кули в града, а по време на заниманията децата, които посещават „Приказно лято 2017”, научиха много за тях. След това заедно започнахме да пишем нашите приказки за Сливен. Малчуганите измислиха името на главния герой и дадоха идеите си за сценарий. Вече ви представихме първата ни приказка„Вълшебната кула”. Дойде ред и на втората ни приказка „Тайните на Стария бряст”. Приятно четене!

Денят се очертаваше да е много горещ. Още от сутринта слънцето печеше безмилостно и Александър се замисли къде може да намери прохлада.

– Е, ама че съм и аз! – плесна се с длан по челото малкото момче. – В жегите си е най-добре да си под сянката на някое голямо дърво. А в моя Сливен по-голямо и сенчесто дърво от Стария бряст няма да намеря.

Алекс тръгна по Ларгото, бързайки да стигне до сенчестата прохлада на вековното дърво. Като стигна там, въздъхна с голямо облекчение. „Тук наистина е много по-хладно, отколкото на улицата. Добре, че брястът има големи клони с много листа, които правят хубава сянка”, помисли си момчето. После се приближи до големия ствол на дървото и го прегърна. „Здравей, старо брястче! Благодаря ти за сянката и прохладата. Опитвам се да те прегърна, но ръцете ми са къси. Сигурно трябват още десет момчета като мен, за да успеем да обгърнем целия ти ствол с ръце”, каза си Алекс.

Вече разхладено от вековната сянка, малкото момче започна да обикаля около бряста и да разглежда с интерен укрепения му ствол. „Четох някъде, че вътре има кухина, която преди години е била запълнена със специален пълнеж, за да не падне дървото. Къде ли е тя? Да не би да е тази сива част от стъблото?”, запита се той. Леко натисна сивата част от дървото, която приличаше на малка вратичка, и за негова огромна изненада тя поддаде навътре. Алекс се огледа. В жегата наоколо нямаше жива душа. Беше сам. Побутна леко сивата вратичка и видя хралупата.

– Леле, ама вътре има място и мога да вляза! – каза си той и без да му мисли много се шмугна в дървото. За всеки случай затвори „вратичката” зад себе си – да не би да го види някой и да му се скара. – Дори не е чак толкова тъмно! Има пролуки в клоните, сигурно са ги направили катерички или други животинки…

Алекс направи малка крачка напред, но се спъна в нещо. Погледна надолу и видя метален капак с интересни символи и странна дръжка. „Я, това как прилича на стара врата… Дали води нанякъде?”, запита се момчето и смело дръпна странната дръжка. Капакът проскърца и се отвори бавно. Алекс видя каменни стълби, които водят към тъмното. „Ха, тези стълби приличат малко на стълбите в старата часовникова кула! Те ме отведоха до приключението с вятъра, завързан в торба под единия часовник! Няма начин и тези стълби да не ме отведат към някое приключение!”, каза си Алекс, вече решил да слезе по тях. Извади телефона си и включи фенерчето. Слабата светлина обля старото каменно стълбище.

„По тези стълби няма нито прах, нито паяжини, за разлика от стълбите в часовниковата кула. Там нямаше жива душа. А тук? Дали живее някой?”, мислеше си момчето, докато бавно слизаше надолу.

Изведнъж стълбите свършиха и Алекс се озова на голяма каменна площадка. По каменните стени имаше факли, които горяха и зиваха със светлина помещението. Това беше нещо като тунел, в който нямаше нищо, но който със сигурност водеше някъде. Александър продължи пътя си. След десетина крачки се озова в пещера. В средата й имаше огнище, а в него гореше огън.

– Леле, тук наистина живее някой! Знаех си аз! – подскочи от вълнение момчето и се приближи до огнището. Над огъня, в малка метална тенджерка, тихо клокочеше супа. – Ухае чудесно, сигурно е много вкусна! Но чия ли е? Кой ли живее тук, в тази подземна пещера?

Докато беше наведен над малката тенджерка, усети леко бодване по крака. Погледна надолу и видя блестяща сабя, опряна до обувката му.

– Стой на място и не смей да мръднеш! Кой си ти и що дириш тука??? – чу странен глас момчето. Не посмя дори да мръдне от уплаха.

– Аз….аз….аз съм Алекс. Александър. Живея горе, в града. Не съм дошъл да върша пакости….Случайно открих вратата към подземната пещера и дойдох с мир. Наистина няма да сторя нищо лошо. Супата ухае много хубаво…

В следващия миг усети, че сабята вече не притиска обувката му. Въздъхна леко от облекчение и бавно се обърна, за да види кой е зад гърба му. Примигна бързо няколко пъти, защото пред себе си видя… странно джудже. Високо бе около метър, имаше дълга бяла брада и странни одежди, на главата си имаше червена дълга шапка с пискюл накрая, а на краката си – чизми.

– Добре дошъл в долната земя, страннико Алекс! – каза джуджето и леко се поклони. – Аз съм Саливен, пазителят на Подземния град. Тук съм от векове и пазя съкровищата му. Никой досега не бе идвал тук. Щом си открил тайната порта под бряста, значи си специално момче. Добре си дошъл! Сигурно си доста гладен, щом ти е харесала миризмата на моята постна супа. Ето, хапни, странниче, да ти е сладко!

Джуджето подаде на малкото момче дървено пахарче, пълно с вкусна супа. Алекс набързо излапа чорбата. Вкусна беше, въпреки че бе малко гореща.

– Саливене, за какъв подземен град спомена преди малко? – попита момчето и се взря в джуджето.

– О, това е моята мисия. Аз пазя Подземния град, а в него са събрани съкровищата на Сливен от векове насам.

– Чакай, чакай, знам, че Старият бряст е на близо 11 века. Щом под него е тайната порта за Подземния град, значи и самият град е на над 11 века, така ли?

– Старият бряст бе тук много преди Подземният град да бъде създаден. Старият бряст е пазителят на Сливен – има ли го брястът, има го и градът. Цели 11 века е устояло това дърво на бури, урагани, жеги, студове и снегове, видяло е турски кланета, по клоните му са бесили безстрашни хайдути… Преди много години най-видните сливенски мъже решиха да скрият съкровищата на града на тайно място, за да ги опазят за поколенията след тях. Направиха Подземния град и ги скриха в него. Избраха портата към града да бъде под Стария бряст, защото той е символа на града. А мен ме помолиха да стана пазител и да не пускам никого тук.

– А мога ли да вляза в този подземен град и да разгледам съкровищата? – с любопитство попита Алекс.

– Рано е още, странниче. Трябва да изпълниш няколко задачи, и ако се справиш добре, чак тогава пред теб ще се отворят вратите на Подземния град. Днес ще ти покажа пътя до Кладенеца с живата вода, който дава сили на Стария бряст. Имаше години, когато кладенецът пресъхваше. Защо, как, и аз не знам – просто оставаше празен и сух. В такива години брястът губеше по един от своите клони. Добре, че лоши години като тези са рядкост. А хората горе си имат своя легенда за изсъхването на клоните. Те разказват на децата си, че преди много години пред бряста турците обезглавили славен хайдутин и клоните на бряста започнали да съхнат от мъка по него…Да вървим при кладенеца, тази година има много вода.

Джуджето хвана Алекс за ръка и го поведе по дълъг каменен коридор, докато не стигнаха до голяма светла зала, в средата на която бе чудотворния кладенец. Водата му бе бистра и студена. Алекс потопи длани в нея и възкликна:

– Еха, тази вода има някаква странна енергия! Усещам я! Тази вода дали може да лекува, как мислиш, Саливене?

– Може, разбира се. Нали затова я наричат жива вода. Но пази това в тайна от останалите. Никой не трябва да знае за чудните й свойства. Ако хората разберат за нея, ще нахлуят тук и ще разрушат всичко, което съм пазил толкова години… Ти си специално момче и можеш да се възползваш от живителните сили на водата, ако имаш нужда. Но не трябва да прекаляваш. За какво би използвал тази вода по принцип?

– Бих напълнил няколко бутилки с нея и бих давал по глътка на всеки болен човек, за да оздравее и бъде щастлив и весел, както преди. Бих напълнил няколко бутилки и за да спася изсъхналите дървета, храсти и цветя из града, за да бъде моят Сливен отново зелен, цветен и уханен. За това бих ползвал живата вода, ако можех… – каза Александър.

– Браво, странниче! Току-що премина през първото изпитание по пътя към Подземния град! Ти наистина си специално момче! – усмихна се Саливен. – Избра да помогнеш на болните хора и болната природа, вместо на себе си! Това може да го направи само момче с голямо сърце – като теб!

Джуджето поведе Александър обратно към голямата пещера с огнището. За изненада на момчето, до огъня сега седяха още обитатели на подземния свят – малка сива мишка, голям черен паяк и зелена костенурка.

– Това са моите приятели Мишо, Паяжинка и Бързоходко – обясни Саливен. – Живеят из пещерите и понякога идват при мен. Ще ги помоля да те разходят из подземията. Може да видиш интересни за теб неща.

– Благодаря ти за всичко, Саливене. Надявам се пак да се видим. – каза Алекс, стисна ръката на джуджето за довиждане и тръгна след животинките.

Четиримата преминаха мълчаливо през различни подземни коридори и спряха до дървена стълба. Бързоходко повдигна бавно глава и така показа на момчето, че трябва да се изкачи по стълбата. Алекс махна с ръка на новите си приятели и започна да се изкачва нагоре. В края на стълбата имаше метален капак. Момчето го повдигна и се озова пред старо каменно стълбище, покрито с прах и паяжини. „Ама това… това стълбище толкова прилича на стълбището в старата часовникова кула! Не само прилича – това е същото стълбище! Еха, значи има подземна връзка от Стария бряст до кулата! Страхотно! Я да се кача при часовниците и да потърся друга торба. Може и в нея да има вятър”, каза си момчето и тръгна по стълбите. Излезе на площадката и видя четирите часовника. Под единия бе празната торба, от която миналия път бе пуснал сливенския вятър. На съседния часовник обаче имаше друга торба. Пак от стар избелял плат. „Ще я отворя, пък да става, каквото ще!”, помисли си Алекс и смело отвори торбата. Този път от нея излезе не просто вятър, а хала. Бе толкова силен, че го вдигна от площадката и го понесе над покривите на къщите. Алекс стискаше очи, докато ураганът го премяташе във въздуха, и се молеше вятърът час по-скоро да го остави на земята жив и здрав. След минути всичко утихна, а момчето усети здрава почва под краката си и отвори очи. Намираше се пред стара дървена къща, скрита в зеленината на планината. Приближи се до нея и плахо надзърна през едно от прозорчетата. Видя огнище, голяма дървена маса с няколко стола, етажерки със стари дебели книги, по стените имаше закачени снопчета с изсушени билки.

– Кой ли живее тук? – запита се малкото момче. – Става тъмно, ще почукам и ще помоля за помощ. Трябва да се върна в града преди да е мръкнало.

Алекс приближи до вратата. Огледа се. Не видя звънец, затова плахо почука. Старата врата изскърца зловещо и бавно се отвори. На прага стоеше много стара прегърбена жена, облечена в дрипи. В ръцете си държеше жаба. Грозното й лице се разля в беззъба усмивка:

– Охооооо…. каква приятна среща! Заповядай, момче, влез да си починеш в къщата ми, не се страхувай!

Александър буквално бе скован от страх. Такава жена бе виждал в детските книжки. Тази жена бе вещица. И нищо добро не го чакаше, ако останеше там…