Ретро разходка из сливенските тайни

Публикувано на: април 1, 2020

Скъпи приятели,

На страницата на ОДФ-Сливен във Фейсбук вече започна играта с картини „Отгатни Сливен от миналото“. Много от вас вече успяха да разпознаят нарисуваните сгради и да отговорят на въпросите ни, публикувани под снимките.

Днес ще ви предложим интересни факти и любопитни „клюкини“ за част от сгради и обекти в Сливен. Всички те са публикувани в книгата „Сливенски тайни – знайни и незнайни“, съставена от Владимир Белов, и издадена през 2016 година от ОДФ-Сливен. Книгата по интересен и забавен начин дава представа за архитектурната история на Сливен, и съдържа официална информация и по-забавни и любопитни сведения за съответните обекти, които нарекохме „клюкини“.

Днес ви представяме Главната улица, Старият градски часовник, Общината и Градската градина. Приятно забавление!

Главната улица

В началото на ХХ век на улицата се намирали централната джамия, текето (с два турски гроба) и турското училище. В първите години след Освобождението улицата била застлана с чакъл и пясък, през 30-те години на ХХ век – с пловдивски павета, през 60-те и 70-те години – с асфалт, а когато по-голямата ѝ част станала пешеходна зона – с по-малки павета и врачански камък и мрамор. В миналото улицата свързвала пазарището и градската градина. В средата имало транспортна зона, а отляво и отдясно – пешеходна зона (тротоари). По транспортната зона преминавали файтони, каруци и по-рядко автомобили.

Клюкини:

Допреди Освобождението главната улица на града се наричала „Баш сокака“, но впоследствие, след обявяването на Независимостта на българската държава, сливенските общинари я нарекли „Цар Освободител“ в знак на признателност към император Александър II. През годините улицата е носила и други имена – „Адолф Хитлер“, „Сталин“ и „Ленин“, но от 1953 година отново е преименувана на „Цар Освободител“.

Във времето, когато имало мъжки и девически гимназии, единственото място, на което младежите и девойките се срещали, била именно главната улица (наричана тогава Стъргалото). Тя била основно място за комуникация между тях.

 

Старият градски часовник

Мястото на стария градски часовник до V-то училище се наричало „Машатлъка“. Думата „машатлък“ на турски означава гробища, където светят кандила и свещи. Според друг превод, това е място за „неверни, изгубени хора“. Мястото било свързано с християнския култ към мъртвите, а и самото гробище било изключително немюсюлманско. Тук имало параклис, върху развалините на който била построена джамия, съборена през 1902 година. Впоследствие в началото на „Машатлъка“ се оформил старият център на града, наречен „Сахат мегдан“, името на който идва от часовниковата кула, издигаща се там. През 1807 година Атанас Часоправителя решава да построи на мястото часомер, който да се вижда от четирите страни на града. Инициативата за построяването му била подета от хаджи Юсмин, който не доживял неговото завършване. Самият часовник е бил на 100-120 метра от възрожденската чаршия и в непосредствено съседство с конака.

След завършването на часовника, на кулата били поставени два циферблата (на изток и на запад), голяма медна камбана, докарана от Влахия или от Маджарско, отмервала времето на всеки половин час, а над кулата се издигал турски полумесец. 100 години по-късно турският фасон на кулата бил заместен от по-висока дървена конструкция, 4 циферблата и ветропоказател на върха. Освен времето, камбаната на часовника възвестявала весели и нерадостни за сливенци събития – победа или погром над българската армия по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война; погребението на някой първенец или посещението на цар или някой министър; празнуването на Рождество Христово или просто молитва за дъжд сред лятната жега.

През 30-те години на ХХ век, след построяването на часовниковата кула на общината, върху постамента на старата кула вече нямало нищо, а камбаната служела на новопостроения общински часовник, който се движел с електричество. Според сведенията, циферблатът на стария градски часовник бил захвърлен в един ъгъл на таваните на помещенията на новия тогава общински дом. Съвременното състояние на старата кула е факт от 2000 година, когато е направена възстановка на стария часомер.

Клюкини:

Преди това, до началото на XVIII век, в Османската империя градските часовници били непознати. Ходжите обявявали от минаретата на джамиите кога е пладне и кога – икиндия, а българите гледали сенките на дърветата или стрехите.

Под голямата медна камбана била разположена по-малка бронзова камбана, чието предназначение било да възвестява пожари, които били често явление в края на XIX и началото на XX век. Там дежурял пожарникар, който денонощно наблюдавал града отвисоко. Помещението на пожарникарите било на няколко крачки от южната страна на часовника. Дежурният пожарникар възвестявал наличието на пожар и с жестове обяснявал на другите пожарникари долу в коя посока е пожарът. Пожарната команда се състояла от две ръчни помпи с бъчонки, пълни с вода, впрегнати в конски впряг. Преди прокарването на новия водопровод през 1909 година, пожарите се гасяли по този начин.

 

Градската градина (Сливенски градски парк)

 Решението за изграждането на сливенския градски парк било взето на 7 декември 1890 година на извънредно общинско заседание. Т.нар. градска градина била създадена на мястото на отдавна изоставени турски гробища, в които имало трапища, откъдето се разнасяли „вредни за здравето миризми“.

През 1895 година общинското управление издало заповед за защита на посадените цветя и дървета в градината.

По онова време в градската градина, встрани от главната алея, растителността била много по-буйна – клонести дървета и зашумени с храсти пътеки. В градината имало и плодни дръвчета – сливи и други, чиито клони често ставали жертва на малчугани. Градината разполагала и с градинари. Съгласно договора, който сключвали с общинската управа, те можели да бъдат отстранени и да не им бъде заплатено, ако до два месеца не покажат, че са порядъчни служители. Освен за алеите с дървета и градинките с цветя, градинарите се грижели и за прилежащите към градината футболно игрище (което първоначално било с лоша настилка и без места за сядане) и колодрум. Самият парк бил ограден с каменна ограда, за да не влиза в нея добитък. Край дървените пейки за почивка в парка имало и чешми със студена вода.

Клюкини:

През 1893 година в градската градина от Пловдив е преместен сливенският павилион от Първото българско земеделско-промишлено изложение (предшественик на Пловдивския панаир). През 1894 година Иван Дачев наел павилиона, за да направи ледница за изстудяване на бирата през лятото. Тя била дълбока 6 метра и широка 4 метра, с каменен зид, а в нея ледът се съхранявал от зимата за горещите летни дни.

Желаещите можели да посетят парка от 1 май до 1 октомври между 6 и 22 часа. Децата трябвало да бъдат с родителите си, за да се опазят посадените цветя, а неприлично облечени или лица в нетрезво състояние не се допускали в градината. Полицейският стражар трябвало незабавно да ги отстрани „по приветлив начин“. Строго било забранено разхождането на кучета и други животни, а „в краен случай“, ако бъде допуснато, кучето трябвало да се държи на каишка и в близост до стопанина си. Забранено било и преминаването на велосипедисти. За нарушаването на реда глобата била между 1 и 25 лева.

Общината (Общински дом)

Окончателно сградата на общинския дом влязла в експлоатация на 7 март 1933 година. По време на Османското владичество на мястото на общинската администрация се намирал турският конак. С идеята за построяването на настоящата сграда се заело общинското управление през 1927 година. На мястото на полусрутени дървени постройки (в които се помещавали дюкяни за пресни и сушени плодове и хранителни стоки, работилница за ремонт и отдаване на велосипеди под наем и др.) се предвиждало построяването на триетажна сграда. Още в началото било предвидено по цялата лицева страна на партера да има дюкяни и помещения, които да се отдават под наем, за да може скъпата постройка да генерира доход на общината веднага след завършването си. Тъй като средствата на Сливенската община били твърде малки за възнаграждаване на труда по изготвянето на план за построяване на сградата, бил обявен конкурс само за сливенци-архитекти. Строителството на общинския дом продължило 3 години. По време на строежа проектантите предложили някои нови елементи и облицоване на колоните с изкуствен мрамор „бучарда“ вместо мазилка, но поради липса на средства градският съвет отхвърлил предложението с намерение да го изпълни на по-късен етап.

След завършването на сградата изплащането на заема от 8 млн. лв. за построяването и обзавеждането ѝ създало доста проблеми на общината през следващите години. Вляво и вдясно от входа на общинския дом се помещавали различни търговски обекти, измежду които и книжарницата на бащата на известния сатирик Радой Ралин – книжарят Стефан Димитров, както и две дрогерии, магазин за хранителни стоки, две часовникарски ателиета, обущарница, магазин за плодове, известната на всички и често посещавана кръчма „Тунела“, бръснарница и т.н.

Часовникът над общината бил монтиран през 1939 година, закупен от фирмата „Сименс“. Стрелките му са медни. И до днес, с височина от 53 метра, това е най-високата часовникова кула в България.

 

 

Клюкини:

Северното крило на общината, намиращо се до фонтаните, било поликлиника. Днес и в двете сгради се помещават службите на общинската администрация, а самите те са свързани с проход на първия етаж.

По време на строежа на общината се случил и следният интересен куриоз: бай Васил Думанов – Думана, градски предприемач на изкопни работи за нови градски и обществени постройки, завършил изкопа на новия общински дом и отишъл да уреди сметките си с архитект Папанчев, който изразил задоволство от свършената работа, но опитал да направи голям отбив от уговорената сума. Думана се изсмял и казал: „С похвали и комплименти, господине, не се живее…“ След няколко дни, когато общинарите отивали на работа, с голяма изненада видели как 3-4 каруци изсипвали обратно товара си от пръст върху очертаните места на започналия вече строеж. Така Думана успял да получи желаната сума.

 

Следва продължение – четете тук